автор: malkatasvk

Мирела беше студентка първа година, когато се запозна с Емо. Любовта им се разгаряше бавно, но сигурно и ставаше все по-силна с всеки изминал ден. Живееха заедно в студентските общежития в не голям град и се подкрепяха взаимно за всичко.
Не след дълго уведомиха и родителите си за сериозните си намерения след завършването. Те ги подкрепиха в решението им и дадоха благословията си. Дните и месеците се занизаха в любов, лишения, притеснения и сесии. Времето все не стигаше и често ходеха недоспали. Стаичката им беше малка и обзаведена само с най-необходимото. Пари за развлечения пък изобщо не оставаха. И въпреки всичко те бяха щастливи. Годините се изтърколиха неусетно. Дипломните им работи бяха отлични. Намериха си работа - тя като счетоводител в малка фирма, а той - ръководител на екип във финансова институция. Наеха си квартира в тих квартал, с две стаи и прозорец с прекрасен изглед към планината. Започнаха приготовленията за сватбата. След година взеха една седмица отпуска и предприеха пътуване до другия край на България. Искаха лично да разнесат поканите. Дните бяха изпълнени с щастие, нощите – с приятна умора и любов. В деня на венчавката дойдоха всички поканени. Лицата им грееха като слънца. Девет месеца по-късно на бял свят се появи синът им. Бял, рус и синеок като майка си – сякаш ангел, слязъл от небето. Радостта беше огромна - първата мъжка рожба в рода на Мирела от 3 поколения . Тогава Емо се разплака за пръв път от години. Бяха силни, мъжки сълзи от щастие. Толкова беше горд! Родителите му черпиха месеци наред за първородния внук. Освен това носеше името на баща му.
Месеците минаваха неусетно. Момчето растеше бързо. Беше будно дете, нежен като капка роса и красив като утринна зора. Не спираше да се усмихва от първия си ден на белия свят. Не страдаше от колики, не боледуваше. Майчинството изтече и той тръгна на ясла. Беше безпроблемен и здрав, така че майка му спокойно започна пак работа. През уикендите ходеха на гости на бабите и дядовците.Или просто се разхождаха по цели дни. Скоро обаче кризата обхвана цялата страна. Точно тогава тя с леко притеснение разбра че е бременна отново. Винаги беше мечтала да има две деца, но дали сега беше времето? Когато вечерта попита Емо дали знае какво й е, той се засмя с весел пламък в очите. Решението беше окончателно. Все някак щяха да се справят.
С напредването на бременността й обаче все повече я обземаше страх. В градът навлязоха все повече от големите вериги. Това принуди малките складове и магазинчета да затворят. Няколко големи фирми изнесоха производството си в други страни. Хората се пръснаха по големите градове или по чужбина. Тези , които останаха, бяха принудени да работят за минимална заплата. Работата на Емо не вървеше добре. Все още работеха, но не се знаеше докога. Цените се вдигаха, а заплатата му – не. Фирмата, в която работеше майка му, също фалира. Когато се роди вторият им син, за всички беше ясно, че е дошло време за промяна. Напуснаха квартирата в града и се преместиха при родителите му. Емо пътуваше всеки ден, но това не му тежеше. Вторият му син беше негово копие – жив, тъмнокос и с поглед на дявол. Често се чудеше колко различни бяха двете момчета. И колко много обича тези две крайности. Мирела пък раздаваше цялата си любов на децата. Отнасяше се внимателно с всички и пое част от домакинските задължения. Никога не се оплака колко й липсват срещите с приятелки, разходките с Емо вечер в парка.
Така изминаха две години. Една вечер той се прибра рано. Беше сериозен и отнесен. Тя веднага разбра че се е случило нещо. Сложи му да вечеря и зачака мълчаливо. Сърцето й се беше свило на топка. Оказа се права – фирмата му преустановявала дейността си. Опита се да го успокои, но думите й сякаш не достигаха до него. Главата му беше наведена и подпряна на дланите, когато й поднесе решението си. Беше решил да замине за чужбина. Мирела мислеше че не е чула добре. После се разплака като дете. Колко ли не го молеше, как ли не го увещаваше. Той отказа да я слуша и избягвайки погледа й, отиде да си легне. От този ден Мирела загуби съня и усмивката си. Всичко което хапнеше, после изкарваше. Стомахът й се сви, стана бледа и очите й загубиха блясъка си. Прехвърли майчинството на свекърва си и започна работа. Дните минаваха. Децата не спираха да викат баща си. Нощем обаче времето спираше. Изчете всички книги в библиотеката. Често просто лежеше и се взираше в тъмното до сутринта. Мислите й летяха далече. Непрекъснато се ослушваше дали няма да звънне телефонът. От седмици не беше спала повече от няколко часа. За няколко месеца отслабна 16кг и започна да пие успокоителни. Сякаш част от нея я нямаше. Свекър й виждаше всичко това, но не казваше нищо. Само въздишаше тежко и клатеше глава. Беше пенсиониран по болест и не беше много активен физически. Но пък освен за себе си, се грижеше с много любов за внуците си. Три месеца след заминаването на Емо той получи инфаркт. Сърцето му не издържа и си отиде бързо и изненадващо. Над къщата надвисна още по-голяма мъка. Емо изпрати пари, но не се прибра за погребението - не го пуснаха. Цялата работа легна на ръцете на Мирела и свекърва й. Те спестиха пари, смениха дограмата, купиха и малка кола. Преводите пристигаха редовно, сметките бяха платени , децата – облечени, а Емо се обаждаше всяка неделя. Много мъчно му беше.
Договорът му за година вече изтичаше и нямаше търпение да се прибере. Броеше дните до заминаването си. Беше купил подаръци за всички. Опитваше да си представи колко са пораснали двата му юнака. И колко ли ще се зарадва Мирела, когато й каже, че никога повече няма да ги оставя. Защото неможеше да живее без тях. А и му бяха предложили работа в новооткрит филиал на фирмата в България.
И тогава дойде необратимото. Трагедията се случи за секунди. Емо дори не разбра. Казват, че лошите работи идват бързо. Прави са. Същият този ден Мирела имаше странно чувство за обреченост. Когато вечерта си легна се унесе неусетно. И видя Емо , който й казваше – „Кажи им винаги да намират време и сили да помагат на болния или стария,защото един ден и те ще са такива. Да ценят това което имат и никога да не искат прекалено много от живота, защото не знаят дали ще могат да платят цената.” Виждаше го как се отдалечава, но сякаш искаше да й каже още нещо. Събуди се, крещейки името му. Беше задъхана и плувнала в пот. Сърцето й препускаше бясно. Но беше сигурна, че никога повече няма да го види. Освен в очите на прекрасните му синове. Единственото което й оставаше, беше да изпълни заръката му.