автор: samotnik

- Шефа каза да те вземем с нас.
- Къде ще ходим?
- На плаж.

Венцислав Русев седеше на пластмасовия стол и барабанеше с пръсти по масата. Не можеше да откаже на Златанов, въпреки, че беше затрупан с работа.
- Добре, отивайте в колата, ей сега ще дойда.
Изчака двамата да се отдалечат и се обади по телефона за да предупреди, че отива на оглед и няма да се върне до края на деня.

***

Пръстите на Боряна тракаха уверено по клавиатурата, докато обясняваше.
- Ще използвам една специализирана лингвистична програма, която имаме. Не е най-модерното, но върши работа. Използва алгоритъм, който възстановява предполагаемите места на изгубени пиксели. Така по-лесно разчитаме похабени символи. Е, има по-надеждни начини, но в този случай така е най-бързо.
Докато говореше, снимката на монитора избледня и няколко контрастни червени линии се появиха на мястото на чертите от камъка.
- Ето, виждаш ли, става... Избрала съм червено, защото не може да се обърка с остатъчен цвят – червеното рядко е било използвано за надписи в древността. Имало е определено символично значение, както можеш да се досетиш.
- Да, кръвта... смъртта
- И живота, винаги са свързани.
- Ясно. Какво пише?
- Е, чакай де, още нищо не се вижда. Не се разпознават символи, не виждаш ли?
- Не знам какво виждам – вдигна вежди Петър.
- Ох – въздъхна тя, - представи си, че в програмата са въведени познати символи, които се напасват към тези от снимката, ако се открие съответствие.
- Разбирам... Сега не се открива.
- Не, но това нищо не значи. Трябва да сме сигурни как е ориентиран текста, освен това този е прекалено закрит от пръстта... Чакай малко...
Боряна се надвеси над монитора и се взря в червените линии. Три от тях образуваха равностранен триъгълник, с точка в средата.
- Това тук... – посочи. – Това несъмнено е разпознат символ. Хм... а останалите...
- Какво?
- Не съм сигурна, но ми напомня нещо познато, срещала съм го някъде.
- Не можеш ли да се сетиш?
- Не ме припирай, де! Не съм специалист по древна писменост... лингвистиката не ми е сила...
- Извинявай... – започна Петър.
- Но знам кой е – вдигна глава Боряна и му се усмихна.

***

- Защо ще му е на дядо да дялка черти в камъка? Възможно ли е да са били вече там?
- Едва ли, погледни, ръбовете са прекалено остри, поне тези, които могат да се видят тук. Освен това надписът е повърхностен, дядо ти не е разбирал много от каменоделство. Пък и все още не знаем дали изобщо имат някакъв смисъл, или са просто някаква негова маркировка.
- Не вярвам... толкова години е пазел нещо отдолу, като си е направил труда да подсигури специална ниша, на дъното на която е барелефа на Херос. Не изглежда като нещо, което е направил прибързано...
Телефонът на Боряна иззвъня.
- Ало? Професоре?
Заслуша се за момент, после каза.
- Момент, искам да мина на високоговорител... - постави телефона на масата и добави – Готово, сега и двамата ви чуваме.
- Здравейте, професоре – поздрави Петър.
- Здравейте, вие сте човекът, който е снимал надписите, разбирам? – гласът беше плътен и дълбок, с премерени паузи, в които се долавяше дългогодишната практика на преподавател.
- Да, аз съм.
- Да не губим време, къде направихте снимките?
- В двора на къщата на... – Петър се сети, че като единствен наследник сега имота беше негов – на къщата ми. На едно от стъпалата.
- Това е добре, да... Знаете ли как се е появил там?
- Предполагам, че дядо ми го е направил, но не знам с каква цел. Открих го едва преди два дни – отвърна той. - Тоест, тогава направих снимките, а Боряна го различи от тях.
- Доктор Казакова?
- Да?
- Известно ви е, предполагам, че този надпис няма аналог.
- Да, затова се обърнах към вас, но все пак ми напомня нещо...
- Доктор Казакова, трябва да призная, че вие бяхте сред любимите ми студенти, но съм, в известна степен, разочарован от вашето нежелание да си спомните неща, който съм ви преподавал...
- Не разбирам... – въпреки тъмния тен, Петър ясно видя как Боряна се изчерви.
- Ха-ха-ха – засмя се меко професорът, - не се безпокой, Боряна, едва ли на някой от другите ми студенти това въобще би му напомнило нещо.
- Разбрахте ли какво е? – отпусна се Боряна отново.
- Да, с голяма доза сигурност мога да потвърдя, че това е тракийско писмо, записано с Линеар Б.
- Ама разбира се! – ахна Боряна – Как не се сетих, това е Линеарно писмо!
- Тракийско? Но нали траките не са имали писменост? – поне дотолкова Петър помнеше уроците по история.
- Обща заблуда – отвърна професорът. – Още Еврипид свидетелства за тракийска писменост, но и не само той, разбира се. Алкидамант също пише, че Орфей е донесъл на хората буквите, а той както без съмнение знаем, е бил тракиец. Имали са, макар и да не е добре опозната, поради изключително редките случаи, в които сме се натъквали на нея. Три, ако трябва да бъдем точни. Вие имате четвъртия, което го прави толкова необикновен.
- Още по-необикновено е откъде пък дядо би знаел за това... – промърмори Петър.
- Да, това е нещо, което мен също ме интересува.
- Успяхте ли да разчетете знаците, професоре? – намеси се Боряна.
- Уви, Боряна, досега няма достатъчно свидетелства, за да бъдат разчетени. Поне не еднозначно. Твърде малко се знае за езика им, а както вече казах, записите му са изключително редки. В случая става въпрос за запис на тракийски език посредством Линеарно сричково писмо, пригодено за фонетичната структура на древногръцкия език.
- Но, професоре, откъде можем да сме сигурни, че става въпрос именно за тракийска писменост, а не за древногръцка?
- Както вероятно помните от лекциите ми – започна професорът като направи точно премерена пауза преди да продължи, – Линеар Б е успешно разчетен още в ранните петдесет на миналия век от Вентрикс и Чадуик. В подобен случай разчитането дори на този фрагмент не би било проблем, както и принадлежността на записаният език.
- Разбирам – отвърна Боряна, - няма съвпадение между древногръцката фонетика и символите...
- Именно.
- А разчитането на тракийският език? – попита Петър.
- Разбира се, има опити, които предполагат достоверност и аз, колкото и нескромно да звучи, съм автор на един от тях. Ако трябва да съм точен, на много места се срещат надписи, които могат да бъдат отнесени към траките, но само три, аз лично смятам за достатъчно пълни, за да бъдат квалифицирани като такива – Ситовския, Езеровския и Кьолменския.
- А този?
- Този е... неавтентичен. Ако не те познавах, Боряна, не бих се занимавал въобще с него, като разбирам произхода му.
- Разбирам ви...
- Нека не прибързваме. Интересното в случая е, че един неук – простете ми, Петър – човек е издълбал надпис, несъмнено тракийски, който няма как да знае, освен ако не го е копирал отнякъде. Използването на Линеарно писмо прави този факт още по-интересен.
Петър вдигна глава и безмълвно погледна Боряна. Очите и искряха.
- За съжаление надписът е непълен и не добре различим. Доктор Казакова, мога ли да ви помоля за нещо?
- Разбира се, професоре.
- Моля ви, придружете Петър и свалете целия надпис. Убеден съм, че след това ще можем да работим по-добре. Оставете на мен да се погрижа за разкопките, вашето отсъствие няма да им се отрази, обещавам ви. Сигурен съм, че нямате нищо против доктор Михайлов да поеме нещата във ваше отсъствие, ще уредя до сутринта да е на място.
- Да... добре... – отвърна неуверено Боряна. – Само още едно нещо, този триъгълник, първоначално го свързах с „делта”, но от това, което казвате разбирам, че греша.
- Да, правилно, нормално е да се заблудите, докато търсите елинистичен еквивалент. В този случай мисля, че се касае за нещо по-различно. Разбирате ли, равностранният триъгълник, с изправен връх, се свързва с плодородието и Кабирските мистерии. Надявам се разбирате колко важно е да свалим целия надпис.
Боряна беше хванала устата си с ръка, с широко разтворени очи.
- Кабирите?... – промълви. – Възможно ли е?
- Това, мило дете, предстои тепърва да открием.

***

Самолетът от Лондон докосна пистата на летище Бургас и рязко намали скоростта.
Двайсетина минути по-късно, върволицата летуващи се блъскаха един през друг за да грабнат куфарите си от транспортната лента, изнервени от липсата на вентилация в летището.
Мъжът в белия ленен костюм купи пакетче мокри кърпички и избърса старателно ръцете си и дръжката на обемистия сак, който свали от лентата. След това го постави на рамо и излезе в непоносимата жега.

***

Колата умело лавираше между потока летуващи, който се насочваше към морето в края на всяка седмица. След няколко дни потоците щяха да се обърнат обратно. Прилив и отлив. Кой каза, че Черно Море нямало приливи и отливи.
Петър обичаше да шофира, отдаваше му се и не му омръзваше. Фирмата, от която нае колата му даде възможност да избира и той се спря на новичко БМВ трета серия, тъмно синьо и много, много пъргаво.
- Кажи ми за тия надписи?
Боряна седеше на предната седалка и гледаше умислено напред. Успя да смени дрехите си набързо и вместо късите панталони каки и потник без ръкави, носеше избелели джинси и фланелка с надпис на английски „Един приятел ходи до Лондон и единственото, което ми донесе е тая скапана фланелка”. На задната седалка бе метнала малък сак с най-необходимото, което включваше и лаптопа и, чрез който щяха да пратят новите снимки на професор Николов.
- Кои точно?
- Онези, дето професорът каза, че признавал.
- Ситовския, Кьолменския и Езеровския.
- Да.
Тя въздъхна леко. Изглеждаше отнесена.
- Ситовският е наречен така, заради мястото където е открит – в пещера до родопското село Ситово, през 1924г. Има поне четири хипотези за произхода му, дори търсят връзка с келтските руни, но най-вероятната е тракийската. Дълъг е към три метра и висок трийсетина сантиметра. Правени са много опити да бъде разчетен, но досега няма нищо, което да не е оборено.
- Бесите бяха живели в Родопите, нали така?
- Да, точно, но не може да се предположи дали точно те са го писали, много е трудно да се датира. Досега се смята, че траките са били безписменн народ, до началото на новата ера, когато започва активната романизация. Точно затова професорът каза, че вярва само на три надписа.
- А другите?
- Езеровския е върху пръстен, използван при погребален ритуал. Там е намерен.
- До село Езерово, предполагам.
- Да... А Кьолменския е открит в погребална могила. До село Кьолмен – усмихна се към него тя. - Интересното при него е, че е обърнат навътре, тоест е предназначен за четене от погребания. Той, впрочем, е бил кремиран.
- Трудно ще му е да чете така – усмихна се Петър.
- Да – ухили се в отговор Боряна – но не и ако духът му е безсмъртен и няма други забавления.
- Сигурно е самотно... в гробница.
- Бррр...не искам да си представям дори - цяла вечност, да четеш само едно и също – Петър уверено изпревари две коли едновременно, като се плъзна в свободното място току пред пред колата от насрещното платно - Боре, онзи Дядовския надпис...
- Кой?
- Онзи бе, който отиваме да снимаме – на дядо ми.
- Аааа... Дядовски, хи-хи... хареса ми, какво за него?
- Защо толкова заинтригува професора?
Боряна сви рамене.
- Защото изглежда истински и явно има място, откъдето дядо ти го е копирал.
- Хайде сега, не ме прави на глупак, дотолкова се сещам. Не е само това.
- Хм... Сигурно са Кабирите.
- Кои са те?
- Мистериите на Кабирите. Това е мистично учение, със силно влияние в древността, макар и сведенията за него да са изключително оскъдни. Всичко се е пазело в дълбока тайна.
- Защо е важно? – попита Петър без да мести поглед от пътя.
- Защото досега не са намирани светилища у нас, освен едно предполагаемо до Варна. Единственно епиграфски сведения сочат, че в резиденцията на Севт III са били почитани Кабирите. Ако има такива, това би означавало, че територията на днешна България е имала много по-високо значение в древния свят. Разбираш ли, мистериите са били събирател на древната философия, обединявали са теологични принципи и практики. Център на духовни учения, които са оказвали въздействие върху аристокрацията. Само посветени са можели да се докоснат до знанието, заключено в тях. Имат трако-пеласгийкси произход, доколкото се сещам. Известни са няколко имена, за които се предполага, че са адепти – Орфей, например, Залмоксис също.
- Какво би представлявало такова светилище? В смисъл, ако е някакъв храм не трябва ли да е открит отдавна?
- Не е задължително. Може да е разрушен без следа и той случайно да се е натъкнал на мястото.
- Да, може... Имали ли са съкровища?
Боряна обърна глава към него и каза тихо:
- Има ли са, Пеше, най-ценното от всичко – знанието и мъдростта. Добре ще е да го намериш, не мислиш ли?
Петър не отговори, само стисна по-силно волана и настъпи газта.