автор: margi

Някъде на края на света
някъде в началото на всичко
в точката на твоето пространство
в атомите, в молекулите
там където се калява въздуха
и стоманено се спуска нишката
в стремежа да останеш цял
оглушал за всяка истината
там започваш да усещаш
взривовете във зеницата.
И отново се самоиздялкваш
късаш връзките, захвърляш всичко
и разбираш че си бил Пинокио
някой друг е дърпал някъде конците ти.
И в началото и в края
само гравитацията те задържа,
като стара кучка лае
лае и не пуска.