автор: Valens

Празникът кепенците затвори.
Сритан, там под стола сам се свря.
Кой му сипна ругатни отгоре
вместо нежно-цветна красота?
Ножица устата пак просъска
и наряза новия костюм,
а пък аз, оптимистично-дръзка,
с панделки пришивам го без шум.
И с усмивки. Вярвам ще се случат,
че сърцето в лешниче се сви.
Все си казвам: „Мила, ще получиш.
Само малко потърпи... до три.
Той ще се изправи бял и снажен.
„Празник съм!“ - ще каже след това.
Делниците, в сивотата важни,
ще си тръгнат с клюмнала глава.
А пък щом прозорците отвори,
за да влезе чиста светлина,
знам, без думи, всички ще говорят
на езика мил на обичта.“

Празник, недошъл, а си отива,
стиснал две-три паднали звезди,
а в чувал, гърба му що превива,
са надеждите превърнати в сълзѝ.