автор: Paravoz

1.

Започна както започват всички любовни истории – в запустял бар след полунощ. Бяхме на корпоративна вечеря и компанията плащаше за всичко. Повечето ни колеги се бяха разотишли, бяхме само аз, тя, Иван и Петя, като Иван не спираше да поръчва питиета от бара. Сервитьорките ни гледаха с тихо негодувание, явно задържахме края на смяната им. Всички бяхме пияни.
- Хайде да ходим на ски! – викна Иван.
- Хайде! – Петя изскочи на дансинга и той застана до нея. Двамата свиха колене и започнаха да се правят, че се спускат по склона.
Лили ме погледна с вдигната вежда и двамата избухнахме в бурен смях. Не можех да спра да се смея. Сервитьорката ни донесе шоколадчета и кафе, може би в последен отчаян опит да ни разкара. Иван май я хареса, защото и намигна и и каза, че се е справила чудесно. Петя се олюляваше леко, докато се опитваше да отпие от кафето.
Петнадесет минути по-късно бяхме излязли навън. Чувствах удивителна нужда да пия още. Беше Петък и мисълта, че имам два дни да преборя дори най-тежкия махмурлук ме изпълваше с желание за приключения. Бутилката вино в корема ми не възразяваше.
Иван запали цигара и подаде запалката на Петя. Всички бяхме в палтата си.
- Хайде да отидем някъде да продължим. – казах.
- Не, не, мисля че ми стига толква. – усмихна се Иван, - Утре трябва да ставам рано, имам тренировка.
- Майната и на тъпата тренировка, на 27 си, нямаш право да отлагаш пиене за сметка на тренировки.
- И аз ще се прибирам вече. – каза Петя докато Иван клатеше глава.
Танцувахме танца на предлагане и отказване от алкохол поне още 10 минути с Иван. Той беше непреклонен. Осъзнавах, че няма как да го сломя, но отказвах да се призная за победен.
- Ще си хванем такси. – Иван и Петя живееха в един квартал. – Беше забавно. Ще се видим в понеделник.
- Не можеш да ме изоставиш така, Иване! Това е най-подлото братоубийство! Оставяш ме в нужда!
Той само се изсмя и се запъти към колоната от таксита. В този момент нещо ме сръчка в ребрата и сериозното лице на Лили се появи пред моето.
- Майната им. Хайде да ходим да се напием.
- Ти си най-прекрасният човек на земята. – казах, - А те – посочих ги, - те са просто несериозни. Това не е сериозно. Несериозно е.
Лили се съгласи със мен. Решихме да вървим по главната улица и да влезем в произволен бар. На ъгъла срещу големия басейн се намираше малко схлупено заведение, пред което се беше наредила тълпа от пушачи. Казваше се Розовата Пантера.
Имаше караоке вечер. Пихме текили, които аз довършвах с бири, а Лили сръбваше от голяма чаша с портокалов сок. Изпях три песни със самочувствието на рок гигант, а тя едвам не падна от стола си от смях. После я убедих да изпее някакво парче на АЦДЦ, с което направо взриви бара.
Изгониха ни около 3 и решихме да продължим в моя апартамент. Не планирах нищо и искрено нямах никакви намерения за вечерта. Не знам как се е чувствала тя. После си мислех, че жените не отиват в къщите на мъжете след полунощ за да допиват, но тогава нямах никакви подозрения. Влязохме в къщата кикотейки се, защото бяхме събудили пазача на входа. Отидох до хладилника за да извадя бутилка вино. В момента, в който затворих вратата, усетих, че е зад мен. Обърнах се за да и покажа бутилката, но не успях да се усмихна. Устните и се оказаха върху моите за секунди. Беше успяла да свали по-голямата част от дрехите си и стоеше пред мен само по бельо, гледайки въпросително в очите ми.
Събудихме се на пода, върху нас от някъде се беше появило одеало. Тя се облече бързо, отказа предложението за кафе и се прибра. Предположих, че се притеснява за приятеля си.

2.

Веднага щом си тръгна си спомних какво се случи и поисках още. Проблясъци от извивките на гъвкавото и тяло в ръцете ми ме караха да претръпвам от удоволствие. Беше най-нежното момиче, което познавам. Замъглените от алкохола спомени се проясняваха в ума ми и усещах, че си бяхме прекарали страхотно. Беше страшно забавна.
Веднага след това ме прободе вината. Не бях виждал Стефан от няколко месеца, но преди хиляда мили ми беше като брат. Тогава бях готов да жертвам всичко за него.
През целия ден Лили не се свърза с мен по никакъв начин. Нуждата ми да разбера какво се случва ме ядеше все повече. Отидох до телефона и я набрах.
- Здрасти, Драго!
- Здрасти, Тефо! - Стефан беше на телефона. Дали му беше казала? Какво трябваше да направя сега? Никога не съм се имал за човек, който прави това на приятелите си.
- Какво става с теб?
- Ами домъчня ми и реших да звънна.
- Домъчнява ти за Лили, но не и за мен! - Тефо се засмя.
- О, не! Нея я видях вчера. Домъчня ми за теб, но ти изгубих номера. - Колко съм тъп! Това звучи толкова изкуствено, че със сигурност ще заподозре нещо.
- Ами трябва да се видим тези дни. - Слава богу очаква това толкова малко, че не забеляза. - Ще ти звънна да се разберем някой ден, че сега не зная кога съм свободен.
- Разбира се! Приятна вечер, Тефо!
Навярно за нея е било само игра. Но защо има нужда от това? Явно връзката и със Стефан не върви добре.
Каквото и да имаше между тях, той си беше виновен сам. Ако имах момиче красиво колкото Лили щях да давам всичко което имам, за да я карам да се чувства като кралица.
Телефонът иззвъня. Вдигнах веднага.
- Съжалявам! - Чу се тревожен мелодичен глас от другата страна. - Извинявай, че те забърках в това. Вчера беше прекрасно, но не ми звъни повече. И не се дръж все едно се е случило каквото и да е. - Заето.

3.

Следващата седмица беше ад. Всеки откраднат поглед, всяко мълчаливо разминаване по коридора, всяка сконфузна усмивка в асансьора ми напомняше за онази вечер, за бурята от огън и лед на пода на малкия ми апартамент, която ни беше изпепелила толкова силно. С ужас осъзнавах, че се влюбвам. В някои моменти се чудех дали наистина чувствата са толкова нови, дали наистина всичко бе започнало онази вечер. Познавах Стефан от години, с Лили се запознаха в университета, а в един момент двамата с нея се оказахме в един и същи офис. Не можех да бъда сигурен в себе си, имах чувсвото, че я обичам от цяла вечност. Очите и ме разтапяха. Гласът и, колкото и рядко да го чувах, ме хвърляше в жар. Мислех, че ще се разболея.
Но имаше и вина. Сутрин, когато си миех зъбите и се гледах в огледалото, душата ми се гърчеше. Спомнях си университетските години със Стефан. Спомнях си братските клетви, изречени в малките часове на нощта, направени с толкова искреност и толкова вяра, колкото няма в никоя книга. Спомних си думите, разговорите, погледите, вперени в светлото бъдеще и увереността в приятелството. Усещах постоянна болка в стомаха си. Започнах да се съмнявам, че имам язва. Вечер, когато си лягах, се въртях с часове, пронизан първо от вина, после от любов, после от вина и така нататък докато не изпадах в също толкова безпокоен сън.
Напълно сериозно планирах самоубийството си. Спираше ме само мисълта, че родителите ми не биха го понесли. Тя отказваше да говори с мен, правеше го само по работа. Държеше се, все едно нищо не се беше случило, но не отговаряше на позвъняванията ми. Бях в един малък персонален ад, заключен зад решетки от любов и вина, чудещ се кои са по-лоши.
Един ден не издържах. Не бях спал цяла нощ, кафето само добавяше към болката в стомаха ми, а мислите ми се оплитаха и се завръзваха в неразрешими плетеници. Реших да свърша с това, да търся конфронтация. Каквато и да е промяна щеше да помогне, всичко щеше да е по-добре от това изпепеляващо статукво.
Издебнах я преди да си тръгне. Видях, че влиза в асансьора сама и нахълтах след нея. Натиснах стоп бутона веднага след като тръгнахме и я погледнах право в очите. Помислих си, че я плаша. Не ми пукаше.
- Не мога да продължавам така. След онази вечер се чувствам ужасно. Постоянно мисля за теб. Не мога да те изкарам от шибаната си глава.
- Драго... Не мога... – устните и едвам се разтвориха за да пропуснат думите.
- Няма не мога. Стефан ми е приятел, най-добрият ми приятел, но вече не ми пука. Не мога да живея така. Не мога да се преструвам, че не се е случило. Живея сякаш съм Айнщайн, открил всички тайни на вселената, но съм принуден да си мълча. Това ще ме изяде жив.
В очите и натежаха бъдещи сълзи. Погледна ме умолително.
- Драго, не мога да направя нищо. Обичам Тефо. Не мога да му го причиня.
Малка експлозия триумф изригна в душата ми, когато го каза, но веднага се удави в съмнение. Наистина ли я бях разбрал? Не може да му го причини, значи го иска. Не може, но иска. Иска. Иска! Наистина ли се беше приближила до мен, докато го казваше, сякаш привлечена от невидима сила? Наистина ли рамото и се докосна до гърдите ми? Наистина ли погледът и беше изпълнен с невъзможно желание?
Избяга от мен веднага щом вратата на асансьора се отвори. Дълго гледах изваяните и рамена и се опитвах да забравя онази вечер, когато можех да изпия всяка част от нея, когато всичко беше толкова просто и имаше толкова смисъл...
Прибрах се, но вече не чувствах болката в стомаха си. Не се въртях с часове, преди да заспя. В мен се беше появило малко червейче надежда, което ме поддържаше жив. Тя ме искаше.

4.

Знаех какво искам да направя. През цялото време ума ми беше при нея. Не спирах да планирам как да я спечеля, докато един ден тя просто дойде при мен без да и казвам нищо.
- Не мога да продължавам така и не знам какво да направя. Обичам те. - преглътна.- Може ли да остана с теб тази вечер?
- Разбира се! – сърцето ми направи тройно салто.
Щях да се грижа за нея. Щях да я пазя. Щях да превърна всеки неин ден в празник.
Вечерта дойде рано. Говорихме за случилото се и скоро започна да плаче. Нещо цинично в мен разбра защо го прави и изпитах победеносно чувство. Ако аз направех крачката докато тя плаче, щеше изглежда сякаш се съпротивлява. Щеше да я изкупи в собствените и очи. Вплетох ръка в гъстата и къдрава коса и тя млъкна. Гледах отражението си във водата в очите и, а после покрих устните и с моите.
- Не сме виновни за нищо. Не правиш услуга на Стефан ако го лъжеш. Ако останеш с него всеки следващ ден ще ставаш по-нещастна и това ще го трови. - Целунах я отново и я прегърнах. Тя се вкопчи в мен като дете. Галех гърба й, а тя хлипаше с полуизкуствения си плач на рамото ми.
Знаех, че съм спечелил. Някъде на ръба на съзнанието ми тих злорад глас ми нашепваше, че съм победил Стефан. Разкопчах панталоните и, тя свали тениската си и чисто голото и тяло се вкопчи в мен. Отдръпнах се от прегръдката за да мога да я целуна пак.
- Остани с мен, моля те. - Тя кимна бързо и вкопчи устата си в моята. Нямаше следа от сълзите й.

5.

Не знам дали Стефан подозираше защо се разделят. Беше му казала, че нещата не вървят и просто иска да е сама. Изнесе се след седмица и се нанесе у нас, но го беше излъгала, че е другаде. Той ми се обади същата вечер. Помоли ме да се напием, не каза защо. Отвърнах, че няма да успея. Чувах как тя прави спагети в кухнята. Той каза, че наистина има нужда да се напие тази вечер. Сърцето ми се сви. Отговорих, че имам ужасно спешна работа, че не мога да я отложа, че ще шефът ще ме убие и т.н. Докато го казвах чувствах, че забивам последния пирон в гроба на приятелството ни. Тази вечер не можах да го вдигна.
Заживяхме в моя апартамент. Първоначално бях много щастлив. Преди, когато още не беше моя, си мечтаех за дните, в които ще можем да се прибираме заедно, да си готвим и да гледаме глупави телевизионни предавания. Щяхме да гледаме кулинарния канал и да говорим за гения на Мосю Пепен.
Всяка вечер свършвахме работа и се прибирахме с моята кола. Слушахме рок по радиото. Тя обичаше да сменя радиостанциите; харесваше и да търси хубави песни. В офиса я хващах да ме гледа любовно от някой ъгъл. Когато можех да се отскубна от монитора си отивах при мея и и прошепвах нещо мръснишко в ухото. Тя ми хвърляше палав поглед и прехапваше устна. Намигвах и и се връщах на работа.
Тя настояваше да я извеждам на ресторант и искаше да ходим по барове. Все ме караше да отидем на караоке. Аз предпочитах да стоим вкъщи и да си готвим. Правех компромиси, всяка седмица излизахме някъде, но когато бяхме навън обсъждахме храната. Имах чувството, че няма за какво да говорим. Работехме на същото място, но това не помагаше. Разговорите за работа умираха от само себе си. Тя ме разпитваше за интересите ми, питаше ме за бивши гаджета, искаше да знае повече за семейството ми. Това бързо ме отегчаваше. Исках да ме учудва, да ме изненадва така, както го правеше онази вечер в ресторанта, както го правеше докато бяхме студенти и излизахме тримата със Стефан, прекарвайки цели нощи по баровете. Сега просто говореше за разни колежки и приятелки. Имах чувството, че ми разказва сапунени сериали.
След няколко месеца вината отново ме завладя. Вече не се въртях в леглото си, но пак не можех да заспя. Просто гледах как рамената и плавно се повдигат под одеалото и се чудех дали си е струвало. Тази кратка ярка експлозия, която беше избухнала между нас, за мен бавно изтляваше. Имах чувството, че тя не е същото момиче, с което пях онази вечер. Тя още ме гледаше скришом в офиса, но в погледа и я нямаше онази игривост. Струваше ми се, че вече не иска да правим секс. Гледаше ме някак тъжно, тревожно, все едно и тя се съмнява в решението си.
Вдигна ми скандал в събота вечер, когато отказах да отида на ресторант. Твърдеше, че е половингодишнината ни. Обвиняваше ме, че не ми пука. Ядосах се. Разкрещях и се, че това е общ празник, а тя знае, че мразя ресторанти. Попитах я защо трябва да ходим на ресторант, когато аз предпочитам да ядем вкъщи. Тя дори не отговори, просто изпищя и се заключи в спалнята. Седнах на дивана и гледах предаването на Мосю Пепен до късно. После заспах.
На сутринта се събудих от допира на топлото и тяло. Целуна ме по носа и ми каза, че ме обича. Извини ми се, извиняваше ми се цял ден. Каза, че не иска да се караме. Каза, че иска да сме заедно и да сме щастливи, че ще си вечеряме вкъщи, ако го искам. Усмихнах и се и казах, че и аз не искам да се караме. Прегърнах я и я целунах по челото, но душата ми беше празна. Не чувствах това, което чувствах преди. Вече го знаех. Тя също не го чувстваше. Извиняваше се, защото алтернативата и се струваше прекалено страшна. Ако не ме обичаше, значи беше оставила Стефан за нищо.
От този ден нататък нещата продължиха по същия начин още няколко седмици. Следвахме изработената рутина, ходихме на работа и се прибирахме, вечеряхме, дори веднъж я заведох на караоке, но всичко беше празно. Живеехме обвивката на живот, а пълнежът се беше загубил някъде. Знаех, че трябва да приключи, но ме беше страх.
Направих го, докато гледахме телевизия. Казах, че не искам да сме заедно. Тя ме погледна стъписано и в погледа и се четеше тъга, дори отчаяние, но не и изненада.
Плака цяла вечер, моли ми се, прегръща ме и ме целува. И аз я целувах, казвах и, че ми е мила и я наричах с всички онези имена, в чието значение вече не вярвах. Чувствах се ужасно тъжен. Усещах, че губя нещо, което е било част от живота ми много дълго. Но знаех, че нямам друг избор. Бях непреклонен. На сутринта и помогнах да се премести в апартамента на своя приятелка. Прибрах се, хвърлих се на леглото и проспах целия следобед. Беше първият ми спокоен сън от месеци.

6.

На следващия ден се върна. Искаше още един шанс. Всичко в нея ме натоварваше.
Опитвах се да бъда спокоен и твърд, но тя забеляза раздразнението ми. Мисля, че веднага разбра, че няма смисъл да ме моли. Пожела да остане приятели. Отказах и, защото не исках да попадам в капана. Щяхме да се виждаме, щеше да се държи мило, щеше да ми влезе под кожата. Накрая щях да поискам отново да съм с нея, нямаше да мога да издържа самотата. Когато се разделяш с някой, трябва да го правиш напълно. Няма място за недовършени отношение.
- Имам нужда от теб.
- Няма за какво повече да говорим.
- Моля те.- Гласът и беше тъжен и жалък. Започнах да изпитвам съжаление. От това исках да се предпазя.
- Не сме били един за друг. Приеми го. Объркахме се. Ти също не ме обичаш. Виждам го в очите ти. Просто те е страх да признаеш грешката си.
- Не е вярно! Моля те чуй ме.
- Давай. - Казах и погледнах изчакващо, но тя мълчеше. - Е? - Отвори си устата без да издаде звук.
- Моля те. Моля те. Обичам те. Не искам нищо от теб! Просто не изчезвай от живота ми!
- Тогава спри да се държиш все едно ти го дължа.
Затворих вратата. Тя дълго звъня, но не и отворих. Мисля, че седя пред вратата няколко часа. Не излязох през целия ден. Звънеше ми още месец след това, но аз никога не вдигах. Напусна работа скоро след като обажданията спряха.
После изчезна. Липсваше няколко месеца. Опитах се да се свържа с нея, но телефона и беше сменен. Започнаха да се прокрадват плашещи мисли. Надявах се да е добре. Дано не беше направила нищо глупаво. Започнах да я сънувам.
Стояхме сгушени в леглото ми и си говорихме с часове преди да заспим. Слушахме радиото в колата ми. Тя лежеше върху мен на дивана, докато гледахме телевизия.
Започна да ми липсва. В един момент тревогата и липсата станаха болезнени. Започнах да си спомням всички прекрасни неща, които правеше. Спомнях си как готвеше спагети с готов сос, как се забавлявахме в караокето. Липсваха ми разговорите ни, липсваха ми дори ресторантите.
Случайно срещнах общ познат на улицата и той ми каза, че е добре. Беше се събрала със Стефан и двамата бяха щастливи. Предположих, че не му е казала нищо. Бях щастлив, че е жива, че е добре. Радвах се за нея и Тефо, двамата заслужаваха да са щастливи.
Чувствах се облегчен, че ме е преживала. Не съм лош човек, не исках да тъгува по мен. Но тази вечер не можах да заспя.
Една глупава мисъл се беше заровила в мозъка ми като червей. Бях изхвърлил единственото същество, което истински обичах.