автор: mamontovo_dyrvo

Слънцето бавно изпълзяваше над хоризонта. Топлата му целувка докосна първо комините на къщите, после слезе по-надолу и изсипа всичката си светлина върху керемидените покриви. Птичките усетиха новия ден, размърдаха се из гнездата и от тук – от там започнаха да си подават тон за песен. Като свърши тази работа, слънчевото колело се затъркаля по дългия си маршрут на запад, във вечната гонитба с нощта.
Но до нощта му предстоеше да види още много работи. Винаги има нещо ново под слънцето. Ето, сега в горния край на Маврудиево, се долавяше някаква суматоха. Къщата на Йорго Касапуто се беше изпречила точно пред случващите се неща, но това не беше никакъв проблем за всевиждащото слънчево око. То се завираше и забелязваше всичко. Надникваше даже в пазвите на ранобудните моми и то още рано сутрин, когато беше време за запретване на ръкави и за плискане на студена вода по бели лица и още по-бели деколтета. И сега Животвореца се загледа с интерес.
Отначало се долавяше само неравномерното боботене на два автомобилни двигателя и някакво неопределено дрънчене. После се чу клаксон: „Луууук, лук,лук лук, лууууук” – сякаш продавачка на зеленчуци крещеше с продрания си глас. Бибиткането предизвика ответна реакция, вероятно на стадо гъски, защото се чу мощно римско гъргорене и грачене. Сладурски детски глас крешеше весело „ давай, чичо, давай бе чичо” и чичото изглежда даваше, защото зазвуча гласът на старовремска автомобилна тромба от края на деветнадесети век. Никой изглежда вече не си спомняше за такова чудо, тъй като тези , които бяха виждали тромба отдавна имаха склероза, а другата част от населението не бяха и чували. „Ла кукарача, ла кукарача, тралла-лалла- лалала” пееше тромбата и пуешката колония на кака Вътка „улулиращо” шумно се опита да повтори напева.
На булевард „Съединение”, доста разединено, едни наляво, други надясно първо се показаха белите гъски. После бавно се изниза и муцуната на „Победата”, сива като катер в бурно море съветска лимузина от петдесетте години. Един от хилядите символи на победилия социализъм на девети септември. Невероятното беше, че още креташе, докато социализмът, оказал се доста непригоден обществен строй, бе потънал преди близо четвърт век в блатото на забравата. Лимузината успя да издържала тежестта на промените благодарение на един стар фордов двигател и така, по ирония на съдбата, капитализмът дърпаше символа на „победата” напред през годините. Преработена в пикап, сега се движеше надолу, натоварена с няколкоко плашила. Именно те издаваха дрънчащите звуци от общата какофония. За плашилата бяха завързани с дълги канапи разноцветни балони, които се развяваха насам-натам из въздуха. Гротескните фигури също преливаха от шарения.
Зад флагмана на процесията, върху големи релефни гуми се дундуркаше открит стар джип, марка”Форд”. На предната му броня вместо ролбани бяха монтирани огромни биволски рога. Така, с рогата напред, Фордът също беше символ. Символ на демокрацията след десети ноември. Малко пишман работа, ама демокрация. Джипът беше с десен волан и се управляваше от Нейко, малкия син на бай Драго. Байото пък въртеше геврека на „Победата”, щото тя искаше малко по-специално каране. Пуйките се показаха едва след големия син, Стамат. Той подтичваше с една кинокамера и заснемаше всичко, което се случваше. Разноцветни флагчета, закачени по тръбната рамка на джипа се ветрееха весело в унисон с усмихнатото личице на малката Емка, щерката на по-големия син. Тя се беше настанила удобно между майка си Лидия и бременната си леля Фани и заедно с всички участваше в придвижването напред.
Името на селото нямаше героични корени, защото просто Мавруд войвода не съществуваше. Не беше кръстено и на актьора Мавродиев, тъй като се беше накичило с него далече преди той да се е родил. Сигурно идеше или от гроздето мавруд, или от маврудовото вино, по всяка вероятност обаче и от двете. По въпроса защо Маврудиево, а не Маврудово, селските анали немееха.
Гроздето зрееше вече, големите зърнести чепки тегнеха върху лозите, сферичките им се наливаха със сладост – като ги гледа човек му иде да си подложи шепата отдолу – да не се отрони някое кехрибарче и да тупне в прахта. Защото каквото тупне в прахта – зян става. Зрееха лозята с небесната благословия и вече беше време да се защитят от нападенията на ятата гарги, свраки, косове и други пернати. Та двата екипажа се бяха запътили към лозето на бай Драго, карайки със себе си плашештите съоръжения. Левият филиптотювски мустак на собственика на лозето се развяваше като пряпорец през отвореното стъкло на пикапа. Плашигарговците също развяваха мустаци, коси и ръкави и весело дрънчаха в карусерията.
Шумът веднага привлече вниманието на най-младите жители на селцето. Малчуганите наизскачаха от къщите и хукнаха след процесията. И таман да я застигнат, яркожълт кадилак им пресече пътя и се залепи плътно зад рогатия джип. Кадилакът всъщност беше боядисаната в жълто каруца на Ариф Циганина. На лявата му каната някой беше изписал със син спрей „Кадилак”. Конят му вран и релефен, ама не от мускули, а от четящи се ребра, покорно потропваше с копитата си по асфалта и развяваше огромен червен пискюл над умното си чело. Той гордо носеше името Азис, даже гривата му беше руса, като на чалгара. Кадилакът не беше от шествието, той случайно се прилепи към него.Всъщност Ариф отиваше да крадне малко дръвца, че зима дълга се задаваше. Зад него, на дъното на каруцата се беше разположила Айшето, жена му, пременена със светлосини шалвари на розови, жълти и червени, цветчета. Тази комбинация навяваше мисъл за тайна коалиция ДПС – ГЕРБ. Самия Ариф беше тъмносин. Пременил се бе в нови дочени дрехи, кой знае от къде задигнати. Дечковците бързо настигнаха кадилака и запищяха със свирките си. Даже три годишният Малък Гого, изскубнал се от опеката на баба си, Гина Айлячката, надуваше захарната си свирка, запазена още от сбора на Св. Илия, само дето така и не разбра, кога една пъргава ръка му я грабна, току из устата. Чу се силно хрускане и... Ами то свирка от захар прави ли се?
Лозята преди бране трябваше да се пазят от три неща – от птици, уроки и набези на мургави гроздолюбци. За първите две всеки се грижеше сам, но за третото притежателите на лозя се обединяваха финансово и наемаха двама пъдари да обикалят и пазят срещу сто лева на месец. На глава. И така до края на гроздобера.
Затова никой не се изненада, когато от хоремага изкочи единият от тях, Герго Гегата, висок около двеста и пет сантима, с клюнест нос, като същинска гега. Затътри дългите си нозе след циганския кадилак, докато тъпчеше закупените контрабандни цигари по многобройните джобовете на униформата си в маскировъчен цвят. Дългата „Манлихера”, модел осемстотин деветдест и пета, висеше на рамото му като .детска играчака. Гегата се изсекна и запуши. Рашо Гащника пък се пръкна като от нищото с ярко оранжевия си гащиризон на общинската фирма „Чистота”. Моташе из ръцете си една пушка , система „Крънка”. Пред нея „Манлихерата” изглеждаше като бластера на Люк Скайукър. И той беше около двата метра. Удариха длани като баскетболисти от НБА и поеха в крак след циганската каруца, сякаш конвоираха обичайните заподозрени. Ариф им хвърли два-три неспокойни погледа, сети се, че не са горски и се успокои. Радиото му дънеше толкова мазна чалга, че омазняваше всичко по пътя си.
Внушителната процесия се влачеше бавно по разбития булевард, но не дупките бяха причината за това. Пред „Победата” внезапно беше изкочило едно голямо стадо от седемдесет-осемдесет свинки. Свинките въртяха опашки по цялото протежение на пътното платно. Между тях се мотаеше свинарят, дето ги пасеше – Гочо Шопара му викаха. Разправяха, че бил луд, ама това да си приказваш със свините едва ли е доказателство за лудост. За това си има други признаци. Тук свинете се пасяха преди последното угояване. Процесията, достигнала близо петдесет метра, се поклащаше шумно по булеварда. Никой за никъде не бързаше в мудния неделен ден.
През това време, заемащият длъжността „секретар на читалището”, Ваньо Мрънкьото, отваряше радиоредбата. Маврудиево имаше радиоуредба и радиоточки във всеки дом и обществено помещения, та от тях научаваше всичко, което става по света.. В неделя Мрънкьото пускаше весела музика за настроение и, а да я пусне, забеляза кавалкадата. Замисли се, звънна на кметския наместник по джесемето да го пита за мероприятието, но никой не му вдигна. И взе инициативата в свои ръце. Реши да пусне химна на селото. Какво е един картонен макет на президент, па бил той и Обама, в сравнение с един химн? Музиката беше написана от Първа духова маврудиевска и носеше фолк, джаз, фънк и джипси елементи. Записът беше направен в двора на читалището. За да се отстрани опасността от паразитни шумове, всички същества – блеещи, мучащи, цвилещи, меееекащи и ревящи бяха изведени на паша на минимум две хиляди метра от центъра на записа. Записът стана идеален.Само на припева между думите ”Мавруд, мавруд, мавруд” и „ всеки е по тебе луд”се чу два пъти да кукуригат петли и се сетиха, че са забравили да евакуират пернатите. И също, малко преди финалното соло на първа флигорна прозвуча лаят на палаша на авджията Мити Шопа и джавкането на злото мъниче на поп Андро. Те бяха комшии и псетата им се мразеха неистово. Всички бяха разочарвани, но Колето, момчето написало текста, ги успокои, че ония, известните, Битълсите, също имали парчета, дето се кукуригало и песове лаели. Стана супер химн!
Та Ваньо натисна копчето малко преди процесията да стигне до него. Химнът гръмна. Всички скочиха, замръзнаха кой където е, и сложиха ръка на сърцата си. Само Баракудата, кметския, не стана, щото клечеше в нужника на двора, но сложи ръка на сърцето си.
Като чу музиката се паникьоса и Лалка, църковната клисарка. Тя захвърли метлата пред входа на кокетната църква и се юрна да бие камбаната. Като на празник я биеше и псуваше поп Андро на ум, че пак е прекалил с маврудовата ракия и не и е казал какъв празник е днес. Настана небивала олелия! Звънът на камбаната, трелите на химна, латиното на Дженифър Лопес, звучащо от „Форда”, чалгата на Ариф Циганина, звънците, консервните кутии, тракането на плашилата, пискуните на дечковците създоха настроение за чудо и приказ. И всичко това размесено с розовата плът, която се подрусваше в авангарда, с шаренията на страшилковците, с русата грива на Азис, с флагчета, балони, веещи се мустаци, пъдари, дечурлига, кибици и кибички докарваше впечатление, като да се намираш на карнавала в Рио де Жанейро. Манлихерата гръмна, детската кохорта отвърна с десетина пиратки, Гащника изстреля една зелена и една червена ракета и празникът стана пълен Никой не пипна работа този ден. Жените се събраха на туфички да похортуват, а Митьо Кьосавия, хоремагаджията, не помнеше някога да е правил такъв оборот. При това в брой.
Шествието най-сетне изпълзя от селото. Дечковците се върнаха към игрите си, свинчовците завиха надясно, напряко през стадион „ Маракана”, към дъбака да хапнат жълъди. След малко кадилака пое наляво към букака, пъдарите се сместиха в пикапа между инструментите, летвите и кучето Рич. Дългите им крака се завлачиха по пепеляка. Двете коли ускориха и след двадесет минути спряха на поляната пред въпросното лозе, опънало се на близо три декара пред погледа им.
Всички скочиха чевръсто, най-първо песа, после Бай Драго ловко избегна една трънка и си остана с цял мустак. Дружно заразтоврваха всичкия този страховит алаят, предназначен да плаши гарги и люде. Помагаха и пъдарите. Лидия беше сменила Стамат на камерата. Като разтовариха, бай Драго извади една литрова стъкленица ракия, затикната с какалашка и я подаде на дългучите, като се чудеше как ще си я разделят. Обаче тия двамата, стари кучета – ловко извадиха по една плоска четвъртинка и си наляха по равно. Остатъка прилежно запушиха. Гащникът откъсна един дълъг плевел, върза го до нивото на ракията, премериха и с пръсти /проверката знаем какво е/ и Гегата я сложи на сянка в сламената колиба.
Тръгнаха да обикалят района – Гащника надясно, през бостаните на Мочура, Гладния връй, Барата, та до Бозките, където им беше срещата. Оранжевите му дрехи говореха: „Ей гроздокрадецо, ето ме, страшен съм, бягай!” Гегата пое наляво, изкачи се първо на Курина могила, запали цигара и огледа района. С учудване установи, че Драговото лозе има доста познати очертания, само дето на север го нямаше Дунава, а синьото море беше зелено и сламената колиба наподобяваше корабно платно. После продължи към мястото на срещата незабележим за никого в камуфлажните си одежди. „Дебна ви бандитиии, аз съм невидимият!”
А на лозето закипя бурен труд, също като на ленински съботник. То беше разделено на пет зони с приблизително еднаква квадратура и в центъра на всяка зона беше монтирано съответното плашило. В четирите краища заровиха няколко черепа от умрели животни, на които баба Найда Врачката беше вляла сили да се борят срещу идеологическия враг – уроките. И от най-доброто грозде, хванеха ли го уроките, не вино, не ракия ами и компот не ставаше. В горния край за застраховка туриха на кол един бичи череп, рогат и страшен, курдисаха в него една соларна лампа , та нощем очите му да светят зловещо. Поогледаха още веднъж закрепването, докато снахите опънат покривките и наредят останалото от снощната вечеря. Седнаха да хапнат. Няма по-сладко ядене от това на къра. Бай Драго изнесе една лекция за това как се прави хубавото вино, колко грозде от друг сорт се туря, за цвят, как се сгъстява с малко гипс, който после се утаява и колко са големи гроздаците и какво винце щял да наточи в бъчвите. Като хапнаха, събраха всичко, помахаха на плашилковците, качиха се по колите и потеглиха. Младите трябваше да си пътуват, утре бяха на работа.
Настъпи тишина. Плашилата стояха неподвижни. Сякаш се срамуваха едно от друго. След петнадесет минути повелителят на вятъра, Еол, изду бузи и изпрати един повей към бай Драговото лозе. Първо се размърда Кралят Слънце – забитото в центъра огромно плашило с широко разперени ръце. Конструкцията му позволяваше да се върти около оста си във всички възможни посоки. И то се въртеше и пращаше ярките отенъци на оранжевата си тога до всички кътчета на лозето. Белите, зелените и червени лентички висящи от ръкавите му заплашително се развяваха. Жълтите зайчета, отразени от короната му, изрязана от лъскава консервена кутия сякаш казваха „Сведете глави, Негово величество идва!”. Ордените от капачки застрашително тракаха като пръстените на гърмяща змия. Огледал всичко, Кралят със задоволство забеляза и другите си колеги, разположени всеки на своите позиции. От северозапад един грозник постоянно му се кланяше. Той беше с тяло от тенекии за сирене, тиквена глава, от която стърчаха множество детски въртележки и една наметка от изкуствена кожа с отпечатани върху нея вестникарски заглавия – накакви си Дейли и Мейли. Пружината, на която беше монтирано въпросното чучело, му позволяваше да се клати напред - назад в зависимост от вятъра. Кутиите, пълни с метални топчета, стари налчета и други метални буклуци, дрънчаха при всяко движение и плашеха де що има гарга в околността. Перките пърпореха, наметалото се вееше, това си беше едно страхотно медийно плашило, полезно за каузата.
Преди да се запознае с представителя на едрия бизнес, Кралят Слънце протегна без да погледне лявата си ръка, невъзмутимо прибра белия плик и приветства Мато Магнато с поклащане на широките си рамене. Мато се беше ухилил със страшните си зъби, нарисувани върху главата му от плажна топка, пълна с полиуретанова пяна. Шарките и бяха обърнати хоризонтално и огромната му червена уста беше хем ухилена , хем злобна. Тялото му се състоеше от стотици стари компакт дискове, които пробляскваха като сребърниците на предателство. Същевременно отразяваха слънчевите лъчи и те се щураха из лозето, като същински изстрели от бластери.
Най-доволен остана Кралят, когато в полезрението му попадна Младоженката, първото плашило-жена в живота му. Младоженката трепереше цялата. Вятърът издуваше роклята й, съставена от няколкостотин шумящи найлонови пликчета – зелени, сиви, червени, сини, жълти, бели, лилави, прозрачни и какви ли не още, здраво завързани едно за друго с прозрачна корда. Тя се развяваше при най лекия полъх – съскаше, фучеше и шумеше, сакаш хиляди змии бяха придошли, за да пазят сините гроздови зърна от птиците. Младоженката се поклони на Краля и остави вятъра да му покаже краката и. За уста и бяха турили голямо кръгло червено копче, което наподобяваше подканващите устни на онези гумените кукли. Огромният й кратунен бюст се поклащаше предизвикателно. „Йеессс сссссър! Радвам сссе да сссеее зззапозззнаем” Кралят се усмихна доволно и изпрати един лъч от короната си да целуне развяващите се ръце на дамата. После я загърби, защото на североизток долови някакво движение. Вятърът го обърна. Кралят беше обучен да следва винаги посоката на вятъра. Забеляза изтикания в североизточния район Арлекино – едно плашило, твърде красиво за реалната действителност, някакъв интелигент. Имаше шарени ромбове по одеждите. Беше с красива глава, с пришита синя сълзичка под лявото око. На интелигентите поне едното им око винаги сълзи. Нагласили го бяха с тривърха шапка, чиито разноцветни върхове се издигаха високо над средностатистическия духовен ръст. На всеки от върховете пееше, сякаш от флейтата на Папагено, по едно звънче. Обувките му също мелодично и сребърно звънкаха. Сякаш не идваше от бай Драговата къща, а направо от храма на Мелпомена. Арлекино докара в мозъка на краля чувство на неприязън. То това май беше едно от малкото чувства, което можеше да изпитва величието. Надяваше се интелигентния да си свърши работата и да опази района си.
Накрая кимна на страшния рогат череп, борецът на идеологическия фронт, с когото се познаваха още от Службите, и се зае да дрънчи с ордените си и да се фука. Така щеше да е всеки ден. До гроздобера. Трябваше да си отваря очите на четири и да изкарат мандата си докрай. Че друг ги чакаше след идващите избори. Властта не се дава лесно.
Така вървяха дните и нощите. Пъдарите пазеха от сухоземните. Страшилковците – от летящите. Заедно го правеха. Медийният бос събираше с пърпорещите антени информацията от целия свят, превръщаше я в дезинформация, снасяше я на Краля Слънце, громолеше с тенекиения си търбух за пред електората и всяваше страх у него. Мато Магнато закупи голяма част от дюните по морето, напълни джоба на Краля и с глухото тракане на сребърниците си и светлината на капитала си отблъскваше враговете. Междувременно се опита да направи няколко заменки, но безуспешно. Кралят не пускаше гювеч. Курвенското съскане и подсвирване от към Дунав мост 2 на Младоженката прогони наперените скворци. Самият Крал всяваше невъобразим страх не само сред гроздоядните птичета, а и сред високо кръжащите хищници. Неговото си не даваше.
Само на североизток Арлекино нехаеше какво става. Той успя да се влюби още първия ден. В една прекрасна сврака на име Сия. Красива, с лъскави пера, стройни и дълги крачета в червени чорапогащи, тя го гледаше от един кол с черните си искрящи очи . Още при първия й поглед сърцето му се предаде и той се влюби безпаметно. Сия сви гнездо между върховете на шапката му и нейната топлина стигаше до сърцето му по мозъчните му импулси. Тя пиеше водичка от една непробита консервена кути до сърцето му и го целуваше нежно по сърчицето, зографисано на дясната му бузка. На лявата му имаше сълза, както стана вече дума. В замяна той й разрешаваше да хапва от гроздето. Колко ли грозде можеше да изяде една влюбена сврака...
А горкият електорат...Той...Той просто беше прогонен от собствената си страна. Далече, в чужбина. Маврудът не беше за него. Да им яде там хамбургския мискет, френското грозде, испанското темпранийо, австралийското каберне или южноафриканското пино ноар и да праща по някой лев на роднините. Защото за тях от баницата нямаше.
Плашилата си свършиха работата, но гроздето не узря. Отначало малки пухкави облачета закриха слънцето, после жрецът на вятъра, дали от махмурлук, или жена му не му даваше, докара с ядосания си дъх едни черно-сиви облаци, пълни с милиарди капчици, които започнаха да обстрелват гроздето точно когато трябваше да грее светилото. Наложи се да берат преждевременно. Натовариха щайгите с напуканото грозде, чието зреене беше прекъснато на най-сладкото място. Натовариха го заедно с плашилковците в един камион, та право у бай Драгови. Свраката Сия ги последва.
Абе не бойте се, като не става хубаво вино - става ракия. Няколко торби захар и ей ти Маврудиевска гроздова, къде, къде по-добра от купешките миризливки.. Е, главата малко боли, ама от ракия да те боли, от друго да не е.
Плашилата си изпяха песента за този сезон и ги закачиха под стяхата на плевнята. Първо за летвите вързаха Краля. С разперените си огромни ръце приличаше на прикован. На лявата поставиха Младоженката, която свенливо сведе глава в прегръдките на Негово величество. Кралят усети една топлина в слабините и още същата нощ се възползва. От ляво завързаха медиите и бизнеса. Да ги държи под ръка, да не им щукне нещо. Нов мандат иде – на вишните, на черешите, на сливите. Арлекино му избяга, ама все пак се виждаше, там долу, под терасата. Емката го беше поискала, да си играят. И пламна нова любов. Всяка неделя тя си идваше, заставаше пред него и му разказваше за детската гъядина, за игъячките там.. Арлекино я гледаше радостен и щастлив. И когато тя му казваше „Айлекино, колко си глупав, вече ти я пях тази песничка, не язбъя ли!”, той не и казваше, че това е любимата му песничка, защото искаше да я слуша до безкрай. Свраката Сия разбра, че съперничката й е недостижима, фръцна се и отлетя при хамбара на Митю Ечемика, където няколко наперени сврачока я наобиколиха незабавно
Дойде януари. На двадесет и седми се случиха три важни събития. Две радостни и едно смешно. Първото радостно беше, че се роди Драганчо, второто внуче на Филип Тотю. Много пиене се изпи, ама не от новата реколта, а една шестнадесет годишна препеченица и един мавруд десет годишен, за своя душа правен, чудо ви казвам.
Смешното събитие беше един референдум , дето отидоха няколко души да гласуват. После всички Главни плашила казваха, че са победили. Голям смях падна, ама и пара голяма се потроши.
И третото събитие – в централните новини съобщиха, че филмът на българския режисьор Стамат Драганов „Страната на плашилата” е получил втора награда на един престижен фестивал за документални филми. Понеже първите награди не се дават току тъй, втората награда е нещо като първа.
Това е животът. Вечен кръговрат. Нищо в него не се губи.