автор: YouNeedLobotomy

Мисълта, че сме се появили и ще умрем без добра причина, ни побърква. Фактът, че междувременно нямаме нищо смислено за правене, ни дразни още повече.
Мисълта, че сме се появили и ще умрем без добра причина, ни побърква. Фактът, че междувременно нямаме нищо смислено за правене, ни дразни още повече.

Грешката трябва да е в интелекта. Еволюирал е, за да решава проблеми. И сега при тези от нас, които сме нахранени и на топло, просто не знае какво да прави.

Гледаме нищото и то ни гледа обратно.
- И какво сега?
- Нищо - отговаря нищото, но ние използваме всяка психологическа гимнастика, на която сме способни, за да чуем друго.

Затова харесваме Бог. Ако някой ни гледа и ни оценява, тогава всички безсмислени неща, които правим, придобиват стойност.
Разбира се е трудно да повярваш в Бог, който проявява интерес към същества толкова отегчителни, че не са способни сами да проявят интерес към себе си.

Атеизмът работи. Ако викаш достатъчно по всички, които вярват, че има Бог, можеш да се разсееш.
Но когато всички станем атеисти и вече няма по кого да викаме, се оказваме там, откъде тръгнахме. Безпътни, безцелни и безполезни.

Науката не замества религията. Целта на религията никога не е била да казва истината, а да ни накара да се чувстваме смислени.

Раждаме се, чудим се какво да правим и умираме.
И пак сме там, откъдето тръгнахме. Гледаме там, където трябваше да са душите ни. Там няма нищо. И търсим ново безумие, в което да повярваме.

И започваме да вливаме всички емоции в лишени от съдържание, фетишизирани думи. Някои от нас са толкова уплашени че ще спрат да вярват и в тях, че искат да умрат в името им възможно най-бързо. Само и само да не останат насаме с нищото отново.

Но ако не правим това, какво друго да правим? Бихме могли да пробваме с достатъчно перверзен секс. Или да си играем на влюбени достатъчно усилено.
Но това ни плаши твърде много. Защото, ако се открием и позволим на друго объркано като нас същество да се открие, ще видим, че не сме главния герой във вселената. А може би това ни плашеше от самото начало?
Затова си намираме същества, на които можем да гледаме като на поддържащи герои в историята, написана за нас.

Те, разбира се, са същите психопати като нас. Също толкова истерично отказващи да си признаят, че не са нищо особено. Затова не е нито в наш, нито в техен интерес да се опознаем наистина. Вместо това взаимно се използваме за аксесоари. Вижте колко умна и красива е приятелката ми. Няма как живота ми да е безсмислен.

Когато още сме млади, се самозаблуждаваме с потенциала си. Внушаваме си, че някой ден ще направим нещо, което ще има значение (не че такива неща има).
Когато остареем, се самозаблуждаваме, че сме по-мъдри от останалите (това ни прави специални). Разбира се, това е лъжа. Повечето от нас не научават нито едно полезно умение през целия си живот. И не защото сме били чак толкова глупави. Просто от съвсем малки истерично сме отказвали да приемем, че не знаем нищо и цял живот сме били твърде заети да имитираме, че имаме умения вместо да се научим да ги притежаваме.

Ако имаме пари, си въобразяваме, че те осмислят съществуването ни.
Ако нямаме, става още по-зле. Започваме да си въобразяваме, че сме неразбрани гении, творци, герои или че сме жертва на безотказния си морален кодекс.
Или че сме имали огромен потенциал, но обстоятелствата са ни измамили.

Правим се на алчни или на антиматериалистични, на умни или на героични, на щастливо или нещастно влюбени само и само да не живеем с истинската лудост. И дано изтрезняването ни да не е неизбежно.