автор: galenaGV

- Виж се какво правиш сега! Погледни се! – колко цигари пушиш едновременно?! И спри с тия цигари! Като пушиш цигара от цигара няма да стигнем по-бързо – Юри караше синичкото Туинго, взето като че ли от детмаг,
както обичаше да се шегува той – заради цвета и миниатюрните размери на любимото си возило. Гълчеше я за цигарите, но гласът му звучеше загрижено. Нито нотка на раздразнителност. Той беше търпелив и обичлив човек и душата си даваше за Ирина. Беше му повече от любима жена. Свързваше ги и едно друго нещо, което той къде шеговито, къде сериозно, наричаше „бяла нишка”. Дядовците и на двамата бяха дошли в България след Гражданската война в Русия – белогвардейски изгнаници. В малките класове Юри и Ирина учиха в едно и също училище. Името на селото започваше с "Голямо", но си беше село, колкото и голямо да беше. После махнаха „Голямо” от името на селото и то си остана само с названието на един традиционен за този край занаят. В такова, свито като шепа място, хората се знаеха. На сто години веднъж се случваше да се появи някой незнайник пришълец – тогава местните бързо го опознаваха, появяваха се ревности за приобщаването му към тия или към ония, и след като новият за селото човек си намереше мястото в подредбата на селските отношения, животът пак тръгваше по обичайния си път.
Ирина дойде тук в пети клас с майка си и сестра си, една година по-малка от нея. Няколко години преди това майка й и баща й се бяха разделили. Юри беше с две години по-голям. Още като пристигна Ирина, той усети общото между тях. Първо наостри слух като чу името на новата ученичка. Фамилното. В едно село, където най- срещаните имена са Койчо, Крайчо, Стефан, Драгни, такова име се произнасяше трудно от местните, а на него му беше толкова близко и родно. Филимонова! ... Във всеобщата училищна врява те все пак успяха да се попитат кой от къде е – неговите от Краснодар, нейните – от Севастопол. Това беше. Като поотраснаха бялата нишка почна да ги дърпа още повече един към друг, но животът си имаше други намерения и не ги събра. Той взе жена от някакво село към турската граница и остана да живее в големия град. Тя завъртя къща и народи деца в малко градче, близо до родното село. Времето се извъртя, децата пораснаха, семействата и на двамата изпълниха ролите си на основни клетки на обществото и после клетките се пръснаха. Далеч бяха един от друг, но бялата нишка си седеше като родова памет и като код за откриване. През изминалите тридесетина години се бяха виждали два-три пъти случайно, всеки тръгнал по работата си в окръжния град: „Ооо! Здравей! – Здрасти! – Каква изненада! – Как си? – Добре съм. – Децата? – Семейството?” – толкова. При една от тези срещи седнаха и пиха кафе. Всъщност никой нищо не пи. Говориха.

Сега пътуваха заедно към някакво далечно село, което се намираше на другия край на България. Преди два дни Ирина научи, че баща й живее там, женен бил от 31 години. Преди това беше подочула, че бил починал. Не беше го виждала откакто се разведоха с майка й – повече от 40 години. Тогава Ирина беше едва на 7, но го помнеше. Помнеше го млад, хубав и влюбен. Майка й не обичаше да говори за него – твърде много й беше дошла обидата. Само наскоро беше издумала с половин уста: „Чух, че руснака починал.” – тя така го наричаше, „руснака”. Не спомена името му нито веднъж. Тогава Ирина замълча, но още на другия ден хукна да търси дирите му. Знаеше къде да търси – направо в полицията. Като каза за какво е отишла, първото нещо, което я попитаха беше: „Ако е починал, има ли кой да го обяви?” Смотолеви нещо в смисъл, че сигурно има, защото нищо не знаеше за него. Служителката в паспортна служба й беше съученичка и много близка приятелка от гимназията. Тя знаеше семейната история на Ирина. Навремето им бяха дали да пишат за домашно съчинение по преживяно. Когато Ирина започна да чете – класът наведе очи и извади кърпичките си.
Светла знаеше всичко. Оставаше да научи и последното – жив или мъртъв е бащата на Ирина.
- Какво става, бе човек! Какво има? – сядай там на оня стол, сядай да не ми припаднеш тук – нареждаше шеговито Светла, докато вписваше рождена дата, имена и каквото е нужно, за да стигне до информацията.
- Ирино, жив е! Женен е. Ето, и жена му е със същото фамилно име като твоето. Имат брак! Ето го и адресът. Ела да ги видиш. Искаш ли да ги видиш? – Ирина седеше на оня стол и мислено благодареше на небето, че й дава този шанс – децата й вече бяха големи, студенти, а не бяха виждали дядо си. Все си мислеше, че някога ще го намери и ще ги заведе да го видят. Не знаеше как ще стане това, но го мислеше. Когато преди 20 години направи опит да стигне до баща си – майка му, нейната баба, на която беше кръстена, го скри. Не й отвори. Беше купила за баба си букет карамфили и очакваше вълнуваща среща. но старата не отвори – „ Страх ме е да не ми се кара Татяна.” – така каза и не отвори. Татяна... леля й. На баща й сестра. Говориха през заключената врата: -Баща ти го няма тук, той не живее отдавна тук, на друго място живее.
– „Къде?
- Някъде към Пирдоп.
Това беше.
Тръгна си. Двайсет години от тогава. И ето, сега майка й какви ги говори – „Чувам, вика, че руснака умрял.”.

Юри караше и поглеждаше с крайчеца на окото си как тя пали цигара от цигара – едната дими в пепелника, пали друга, мисли, не говори. Ирина мълчи, но се чувства някак си сигурна в това мъничко Туинго с мастилен цвят – малко и цветно наистина като взето от детмаг. Скоро той й беше разказвал за всичките си леки автомобили, които са довозили живота му до тук. За последната си кола беше казал: „Тя беше бяла отвън и нежна отвътре – като теб, обич моя.”
Мъжка му работа – какво като я сравнява с бившата си лека кола – нали я обича. Нали може всичко да му каже? Нали може и да мълчи пред него колкото си иска. Да мълчи и да пуши до безкрай, пък той нека си говори. Хубаво е като говори и като чува гласа му. Опитва се да не мисли, че животът се извървя толкова бързо – също като този път, дето сега го поглъщат колелетата на Туингото. Или като оня, пропуснатия път, който е бил погълнат от колелетата на всичките предишни автомобили на Юри. Без нея. Колко много път беше минал без нея... И тя без него. Предпочиташе да не мисли за това – времето и без това нямаше стигане. Ето – и пътят на баща й, дето не се знае от къде е минал, но сега се е спрял в някакво си Пирдопско село и кой знае от кога седи там. Уж се опитва да не мисли за такива работи, но мисли. Мисли, че колкото по-надалеч един от друг отидат пътищата на хората, които са си близки, после с толкова по-висока скорост трябва да караш, за да успееш да стигнеш там, където се събират отново пред края. Защото няма къде да идат пътищата на близките хора – те се събират един ден, след като са минали по житейските дела на всекиго.
Очукана ламаринена табела на входа на селото. Никога не е идвала тук. Селото изглежда дълго – широк път, и дълъг – като ония пътища, на които не им се вижда краят. Знае името на улицата, но трябва да попита къде да я намери. Пусто е. Само един човек на дългия широк път. Юри спира колата до него, отваря прозореца и произнася адреса. В малките села хората не знаят улици.
- Питай по име – ще ти кажа. – Той пита по име. Казва онова име, по което разпозна навремето Ирина. Характерно руско име. – А! Знам го! Ей там, надолу, до църквата като стигнете, има едно пътче вдясно. Там живее, ще питате. Той трябва да си е у тях, не излиза, нещо с очите... – говори му се на стареца – какви сте му вие, от къде сте?
Юри подкарва по надолнището, където трябва да стигне и да подмине църквата и от където после трябва да свие надясно. Ето я улицата, точно както й казаха в полицията: „Гурко” – 3. Слиза от колата. Селска дървена портичка. Побутва я – незаключено. В малките села всички живеят заедно и оградите не ограждат, а свързват хората. Ето, и тук апачик отворено. Пристъпва няколко крачки навътре с надеждата някой да я види. Дворчето като китка подредено и под сайванта кандило гори. Виждат се рохкавите лехи с бухнала зеленина. Между тях – изпъстрено с цветя. Който е работил, гледал е да му е хубаво и на душата, и на окото.
Елена се казва жената на баща й – така й казаха от полицията като отвориха информацията за него. И сега как да я извика: „Госпожо?”... или „Елена?”... Ирина знае, че обръщението изразява отношението ни към този, към когото се обръщаме. Знае също, че човек се казва така, както го нарича майка му. И тя решава да я повика на малко име:
- Еленааа... – вика уж, но тихичко вика, надява се някой да я забележи от остъклението отсреща. Отраженията пречат да се види дали вътре има някой. Пак вика. Никой. Всичко е така оставено – отворено. Значи има хора в къщата. Чува зад гърба си детско гласче:
- Леля Елена е някъде по градините, а пък той си е вътре, но не може да излезе защото е сляп. Ето, и аз им нося кокали за кученцето, но няма я леля Елена...– момиченцето е пет-шест годишно. Съседско дете сигурно.
Сляп! – не! Детска работа. Може да не е добре с очите, Ирина така го помни още от малка, че не беше добре с очите, даже беше чувала че заради очите не бил ходил и в казармата. Но не е сляп. Това е сигурно! Не може да е сляп. Добре, тя ще почака някъде да се върне Елена. Да, добре моето дете, благодаря ти!
Юри подкарва колата, търсят центъра на селото – разпознават го по няколкото зелени чадъра с реклами на бири, които твърдат, че „мъжете знаят защо”. Вземат по едно кафе в пластмасови чашки и сядат. Ирина продължава да си мисли дали мъжете наистина знаят защо и какво точно знаят. Минавало й беше през ума, че ако се беше родила мъж животът й щеше да е по-добър. Най-малкото би съхранила няколко приятели, които изгуби само защото не беше се родила мъж. Мъжките приятелства са вечни – така си мислеше Ирина. А като си жена приятелствата с мъж се развалят. Може би ако беше се родила момче, и баща й навремето нямаше да си тръгне. Бащите обичат момчетата си. Сега й е страшно да мисли какво ще види като прекрачи прага на Еленината къща. Важното е, че стигна до тук и връщане няма – каквото и да е. Само Елена да я приеме. Колко пъти вече поглежда часовника си – все там си седят стрелките – не мърдат. Времето е спряло под чадърите с надпис „Мъжете знаят защо”. Сега баща й е толкова наблизо, но как да отиде и да влезе в чуждата къща... Елена й е нужна – за да я приеме и да помогне баща й също да я приеме. Преди години, когато се задоми и се роди Цветан, тя му изпрати снимка – да види колко много първият му внук прилича на него. След месец получи писмо, в което беше същата тази снимка и една бележка: „Това, което не е за мен ти го връщам.” Тогава не можа да го проумее. Мина много време докато болката се притъпи и докато се научи да приема, че всеки има някаква причина да прави това, което прави, дори ние да не разбираме причините на другите, поради които те правят или не искат да направят нещо. Прие отказа и заживя без баща си и без надеждата да стигне някога до него. Пътят му беше вървял някъде много надалеч от нея и надеждата да го догони все повече избледняваше. Но човек никога не знае. Нали така се беше стопила и надеждата й някога да се намерят с Юри, но животът си знае неговата си работа и сега те седяха заедно и чакаха. Чакаха един чужд човек да се върне от някъде, да отвори вратата си, да ги приеме и да позволи на Ирина да види баща си, когото не беше виждала цели 40 години.

- Еленааа... – вече е късен следобед. Хората се връщат от градини и лозя. Небето на запад е розово и пухкаво като детски сън.
- Еленаааа... – вижда се дребничка женска фигура, която излиза от остъклението пред къщата. Ирина прави няколко крачки напред – достатъчни, за да покаже, че идва именно тук и иска да влезе още по-навътре, колкото може по-навътре. Спира се и чака жената да приближи. Но жената също спира на няколко крачки от нея. Гледат се. И е сигурна , че вече всяка знае за другата коя е и защо е именно тук.
- Здравейте, търся Виктор Филимонов. Тук ли живее?
- А Вие коя сте? – Елена изглежда уплашена. – Коя сте Вие?
- Аз съм дъщерята на Виктор Филимонов.
- Как така дъщеря?
- Неговата дъщеря съм... – Ирина дори не успява да изрече името си – Елена разтваря ръцете си за прегръдка :
– Боже! Ирина! Та това си ти! Ами ти си му одрала кожата! Винаги съм знаела , че някога ще дойдеш! Винаги съм го знаела! Влизай, идвай, идвай! Мили боже! Как сега ще му кажа, че си дошла! Той няма да може да те види. Той е сляп. Мили боже! Какво ще му кажа сега... – Елена плаче и стиска Ирина за ръката докато влизат навътре по пътечката към къщата. Присядат на външното стълбище – държат се за ръце и изливат всичкото насъбрано, неизречено, преживяно и премълчано за всичките тези години. Говорят една през друга – бързо, бързо, защото той е вътре, седи в остъклението и чака Елена да се върне и да каже кой е дошъл. Чува се гласът му – вика я.
- Виж, Ира, сега ще влезем заедно при него и ще видим какво ще правим. Боже, как ще издържи на това, как!
Влизат. Ето го! В цялото му достолепие – както си го помнеше. И на 78 пак е хубав. Седи на един стол и гледа невиждащо. Зелените му някога очи сега са воднисто сини. Гледа пред себе си. Седнал е на един стол и лекичко се понадига като чува отварянето на вратата.
- Има ли някой тук, Елена?
Ирина проговаря нарочно с надеждата той да я познае по гласа. Говорят си с Елена нищо незначещи неща, някакви думи, за да може той да чува гласа й. Дано да се сети, дано да си спомни... Наблюдава лицето му. Напрежение, смут, болка, страх... Той се надига от стола и умоляващо проговаря:
- Кажи ми, моля ти се, кой е тук...Елена, кажи ми...
- Я да видим дали ще се сетиш, Витя... – Елена се опитва да се шегува, но шегата не върви. Той е станал от стола – стои прав, настръхнал от очакване.
- Кажете! Кажете кои сте вие!
- Ирина е тук.
- Коя Ирина?! Коя?!
- Твоята Ирина! Нашата Ирина.
Елена захлупва лицето си в шепи. Зад гърба й, от дълбочината на една ослепяла прегръдка се рони шепот: Тате...тате...детето ми...Ирка...не те виждам...детето ми...не доживях да те видя...