автор: Valens

На този ден ги видя за пръв път. Да, на този ден, преди шестнадесет години, протегна се отново Нина от дивана в хола.
Беше минала седмица от подхлъзването ú пред автосервиза. Чувството, което бе изпитала тогава към него, монтьора, бе ново, непознато и плашещо и тя бе решила да не минава повече оттам и макар че това бе по-прекият път към дома ú заобикаляше покрай блоковете на съседния квартал. А там, между блоковете, имаше, в като по чудо задържалия се десетина дни във Варна сняг, тясна пътечка, която бяха направили преминаващите хора.
Та, на този ден, минавайки, видя спрели се на нея мъж с две малки деца. Той бе клекнал и наместваше шалчето на едното, а другото, когато тя спря до тях, я погледна с усмихнатите си, топлосини очички, единственото, което се виждаше от него, „опаковано“ в шушляков гащеризон, шапка и шал.
- Извинявайте, препречили сме пътеката, но ни е много „непослушно“ шалчето! – усетил, че някой спира до тях, приповдигнато-закачливо, каза мъжът, все още клекнал, обърнат към детенцето.
Изправи се. Нина замръзна. Монтьорът.
Заобикаля, минава през друг квартал, по импровизирани пътечки и пак той.
- О, това сте Вие? Как сте? - гласът му, запазил шеговития тон, бе вече с нотка по-плътен, по-нежен, по-топъл и както ú се стори на Нина по-загрижен. Очите му бягаха по нея изследвайки с любопитство всеки милиметър. Нейните по него. Студът щипеше. Леко се смрачаваше. До тях имаше две малки деца в снега, на една тясна пътечка между блоковете в един ветровит варненски квартал. /То кой ли не е?/ А беше и един от ония моменти, в които толкова много неща искаш да кажеш едновременно, че в крайна сметка мълчиш. А пък Нина вече си задаваше въпроса, дали въобще някога е можела да говори.
- Тате? – като камбанка прозвуча детско гласче. - Хайде да тръгваме!
Той му се усмихна, погледна Нина и каза:
- Днес Анито има рожден ден. Става на цели пет годинки. Ще празнуваме с много балони и приятели в събота, че майка ú сега е втора смяна, но днес е специалният ден и отиваме на сладкарница. Елате с нас!
- Хайде! Хайде, ела! – замолиха и децата. - Аз съм Ани! Аз съм Лили!
Тя много ясно видя очакването, да тръгне с тях, и в неговите очи, но погледна към момиченцата и каза:
- А аз съм Нина. Хайде! И аз обичам торта.
Те и подадоха ръчички в бели, меки ръкавички, толкова непосредствено и с такова доверие, като че ли винаги я бяха познавали.
Децата имат усет, кого и дали да приемат в своя чист свят.
- Какво пък толкова - помисли си Нина. - Просто торта и кафе с един грижовен баща и двете му малки момиченца.