автор: thebigplucky

Със сигурност помня онова стоманеносиво небе зад теб
и онзи къс, нисък залез.
И напрегнатия израз на лицето ти.
И устните, прехапали неказаното.

Бяхме по-мълчаливи и по-замислени -
какво ли бяхме открили в дълбините, до които достигнахме?!
Бяхме и тъжни, и кой знае защо, един на друг сърдити.
А вината, (ако имаше кого да виним) – не беше ли взаимна?!

И двамата не знаехме как да продължим -
този живот не ни беше научил на всичко.
В един миг ти реши, че нещо не върви.
В следващият – на мен ми омръзна да се опитвам да те разбирам.

А днес – небето е същото и спомените ми се пренаредиха.
Онези смешни недомислици, които ни разделиха – едва различими са.
Сега има други неща, други залези и други причини.
И други изгреви има... Но и от тях боли.

И сълзите ти съм запомнил. И горчивото в гласа ти.
Всъщност тогава – кой от кого си отиде?!
Ти никога няма да забравиш онази близост, от преди да си заминеш.
А аз – да те забравя ?! В онзи залез?!... Няма да поискам...