автор: mamontovo_dyrvo

Беше мрачна и неприятна вечер. Лека мъгла забулваше София и комбинирана със ситния и студен дъждeц превръщаше града в най-гадното място в космоса..Дъждът, иначе невидим в мрака, извираше от светлините на уличните лампи и ако нямаш под ръка чадър, за кратко време те превръщаше в сюнгер, каквото правеше и с тротоарите. Сякаш твърдите базалтови плочки се бяха размекнали и всмукваха цялата сипеща се вода в себе си. Кофти време.
Това обаче въобще не притесняваше двамата мъже, които гледаха мрачната картина от вътрешната страна на малките прозорчета на едно помещение със сравнително нисък таван.. Достатъчно нисък, за да ти влезе в главата асоциация за луксозна гробница. Помещението нааистина беше луксозно, но не беше гробница. То беше просто офиса на една погребална фирма. При това голяма. Единият мъж, на около шестдесет години, с къса бяла брада и коса, подстригана тип канадска ливада, се беше разположил удобно на кожения, пружиниращ стол, чиято облегалка се опираше в ръба на бюрото на господаря на офиса. Той разсеяно рееше погледа си из залата. Всичко това му беше познато, не само защото беше чест гост тук, а и защото той го беше проектирал и изработил. Беше се получило доста добре. Върху стената зад голямото президентско бюро от дъб, байцван в черно – зеленикаво, на огромен фототапет се беше ширнало гробище с великолепни паметници, статуи и колони. Красиви алеи, смарагдово зелени тревни островчета, плачущи върби и кипариси, райски цветни петна. Всичко това навявяваше спокойствие и вяра в по-добрия задгробен живот. Тази част от малко частно гробище в Медон, предградие на Париж, белокосия беше заснел при едно от посещенията си там. В горния десен ъгъл, фирмата изработила фототапета, беше монтирала идеалния в пропорционално отношение куб на църквата на Земенския мнастир „Св. Йоан Богослов”, шедьовъра на българската средновековна архитектура. Тя се връзваше великолепно с основната тема чрез красивата си каменна зидария.
На дясната стена беше разположен дълъг, нисък шкаф, в цвета на бюрото. Върху масивния му плот ваза с бели гладиоли, старинен месингов свещник и няколко пръснати върху плота книги с кожени корици и златни букви великолепно хармонираха по между си.. Над шкафа висяха три репродукции на илюстрации на Дали към дантевия „ Ад”. Композицята беше превъзходна. От бюрото започваше заседетелната маса, на която след малко щеше да се осъществи светото тайнство, наречено „пиене на водка в голми количества”. В офиса нямаше мека мебел, боса не я обичаше. Но за това пък столовете около масата, тапицирани с естествена черна кожа, бяха изключително удобни и напълно компенсираха липсата на дивани. Лявата стена беше боядисана в маслено зелено и на нейния фон, легнал върху постамент от стара , тъмно кафява дървена траверса беше аранжиран луксозен дъбов ковчег, в натурален цвят, опушени месингови дръжки и прозорче, което се отваряше, за да може, когато поискат, близките да зърнат лицето на покойника в него. Брадатият мъж прикова поглед в съоръжението и тъга проряза погледа му – в такъв ковчег „Ал Италия” докараха момчето му от Англия. Преди осем години.
- Графе, идвам – чу се веселия глас на другия мъж от към кухненския бокс – какво се замотах и аз, не разбрах. Ооооо! Ами то още малко ще настане смърт след пладне.
Този човек обичаше да използва в разговорния си език заглавията на литературни произведения. - бързам, но...нещо...Защо не ми помогнеш малко?
Това беше гласът на Брус Гробелар, босът на гробарската фирма. Съвпадението на името му с това на легендарния вратар на „Ливърпул” от осемдестте години не беше случайно. Защото просто Графа го беше кръстил така. Горчо Горчев моментално хареса асоциацията гроб – Гроб/елар/ и я възприе като новия си ник. Само Графа му викаше така, иначе беше „господин Горчев”, за персонала и за опечалените. Бяха се запознали, когато почина майката на беловласия. Горчев. Спечели доверието му от пръв поглед, и той му повери погребението и. Помоли го за цигара и до вечерта изпуши две кутии. Вече пушеше три.
Втората им среща стана след след няколко месеца. Графа го потърси за да погребе сина му. Гробелар се натъжи, изпълни всичко както трябва, посрещна тленните останки, съхрани детето му в камера, закара го с луксозния кадилак - катафалка до далечня морски град и го погреба подобаващо.На помена седяха един до друг. И се напиха. И си обещаха да се видят скоро пак. И се видяха след по-малко от месец. Когато на Графа умря баща му. Инсултът бай Вельо го получи на следващия ден след погребението на малкия Велко, внука му. Гробелар се просълзи. Взе му наполовина. На Графа му призля. Почувства се като герой от черен виц. ВИП клиент на погребална агенция! Гробарски манекен. Само дето не беше виц.
От тогава започнаха да се виждат. Станаха приятели. Смъртта разделя, смъртта събира...
- Идвам – избоботи Петър – така се казваше белокосия – какво да свърша?
- Дай от серванта чашите, а в дяснато чекмедже, горе, са тишлайферите. В съседното са вилиците.
Петър скочи, бързо постла масата и нареди чашите и вилиците. Гробелар запренася чиниите с мезета, домъкна и пълна ледиера със забучени две шишета „Финландия” между айсбергите и се пльосна срещу Графа. Беше сравнително нисък, с много широки рамене, като на Дан Колов, напълно плешив. С бялото си поло, черния фин пуловер, масивния сребърен кръст на фона му и сивото си сако без ревери приличаше на свещенник от някоя непонятна американска църква. Винаги ходеше така облечен. Освен кръглата гола глава, огромно впечатление правеха очите му – големи, черни и много, много печални. Графа често се чудеше дали са толкова печални по рождение или професията му го налагаше. Не можеше да прецени, не познаваше други гробари. Гробелар изпъшка, сякаш беше донесъл цял чувал цимент, пъхна ръка под масата, и изгаси стенните аплици. За миг стана тъмно, но веднага след това, със запалването на сваленото ниско месингово полукълбо, на масата се настани уютът. Фото-гробището изчезна, адът и ковчегът потънаха в мрака, където им беше мястото. Върху масата светлинният кръг очерта кръгла сцена, на която декорите – златистите шпроти, сребърните сардели, оранжевите листове сьомга, искрящите зърна черен хайвер, лилавата салта на сельодката под шуба, търкулите веян паламуд с лапналата кръгче лук глава в средата, кафявите филийки кисел черен хляб, закупен от Берьозката на „Ботев”, създаваха предпоставка за блестяща изява на двамата главни актьори. Чашите бяха пълни с ледена водка, черния пипер плуваше в аления доматен сок...
Гробелар скочи, сгъна ръка по офицерски в лакътя и отривисто извика:
- Наздраве!
- Наздраве! – стана и Графа и двамата изляха първите чаши на екс в нетърпеливите си гърла. Традиция, която си бяха създали през вече осемгодишното си приятелство. Изсъскаха и бързо помирисаха по едно залче черен хляб, след което вилиците им се разходиха по препълнените чинии.
- Лелееее! Забравих маслото и лука – и домакинът скочи като пружина – ти налей през това време, че ми се отвори глъка.
Чашите бяха пълни отново, едновременно с неговото завръщане.
Последва тост от Гроби, изстрелян под формата на заглавие на едно шведско криминале:
- Докато смъртта ни раздели!
Не допадаше на Графа този му навик, но всеки си има слабости. Такъв беше Гробелар. Откъде изкопаваше толкова заглавия с думата „смърт”, да се чуди човек. Даже фирмата му се казваше „Небесните пасбища”, по великото произведение на Стайнбек. И познайте коя от кожените книги на шкафа беше най отгоре... Нещо повече, един ден, когато получи от Петър романа на Робер Мерл „Смъртта е моя занаят”, подарък за Седмицата на гората, нали Горчо беше, Гроби така се въодушеви, че мигом превърна заглавието в таен девиз на фирмата. На следващата среща вдигна ръкава си и показа новата татуировка. „LA MORT EST MON METIER”, девизът на френски в кръг и черепче в средата.
- Е, успокоихме се. Да разменим по някоя дума, не сме се виждали отдавна. Та какво, при теб вече е пълен батак, казваш – слаб бизнес, дългове, каза ми за търга, апартамента го продаде съдия-изпълнителят. И сега? Поне машините в цеха оставиха ли ти?
Графа преглътна мъчително:
- Оставиха ги, нали с нещо трябва да погасявам остатъка. На безценица го продадоха, мамка им, ама всички държавници са купени от банките, те владеят света...Ипотеката не покрива дълга, когато го продадат.
Положението беше лошо. Работата тръгна на зле от пустата смъртоносна година. Графа рухна и загуби ищах за работа, дойде кризата и ето го, почти до просешка тояга беше стигнал.
- Не те разбирам. Не прие заем от мен, не дойде да работиш при мен, не искаш да получаваш комисионни от мен, довел си ми над петдесет човека. Аз съм ги запазил комисионните, сигурно са повече от пет хиляди лева. Не ги щеш.. Инат ли си, горд ли си, тъп ли си...Не те знам.
- Зарежи, за заема знаеш. Не мога да ти го върна..Другото не ми е по сърце. Не харесвам работата ти. Гледай, ако така ми върви бизнеса...много мислих. Като че ли в бъдеще една комисионна май ще приема... – заусуква го Графа свел поглед към масата.
Гроби се оживи.:
- Всичко, което поискаш! Казвай!
- Абе виж...Така и така ще се мре...То всички де...Имам роднини, ама и те не са богати...ако рачиш да ме погребеш като пукна...
Гробарят се опули. После стана, заобиколи масата, перна го зад врата и го заведе до невидимия ковчег.
- Това е твоят! Заклевам се, че това е най малкото което мога да направя за теб. Какви цветя обичаш?
- Гербери – смутено промълви изпод мустаците си побелелия мъж.. Ама ...какво значение има, бе Гробе...
Гробарят взе едно резедаво листче от кубчето на бюрото, драсна нещо на него, върна се, отвори капачето на ковчега и го пусна вътре.
- Да не забравя...щото докато умреш, ще минат мнооого години, И аз ще остарея! Забравя се...Казвай друго, какво искаш?
- Да пием брудершафт – и Графа донесе двете пълни чаши. - До дно!
Кръстосаха ръце и пиха до дъно. После тракнаха чашите с отвора надолу върху капака на новия апартамент на Графа. Потупаха се и се върнаха на масата.
- Още нещо щях да забравя – ухили се Петър - музиката . Имам си песен, искам да ми я пуснеш на празненството.
- Казвай, сега ще я чуем, и ако ми хареса, пиша заглавието на листче и право в ковчега.
- St. James Infirmary, на Луис Армстронг, тъжен блус, само за смърт се пее, нестроен черен хор, дрезгав глас и едни тромпети вият, ум да ти зайде.
- Сега ще видим – Гробелар натрака в Тубата името и се разнесе протяжния тромпет на дядо Луис.
Пиха мълчаливо, гробарят пусна ново листче в ковчега след като изслушаха блуса.
- Абе Графе, дай нещо по-весело. Докъде я докара с твойта колекция слонска бе – хрускайки кръгче лук попита Гроба. Броил ли си ги скоро?
- Преди месец ги броих, нали трябва да опаковам багажа, ще ме изкарват от нас скоро
- Е колко са, колко станаха?
- Хиляда триста и двананадесет, ако не съм сбъркал, то купища слонове...Хехехехе!.
- Ми че те не са нараснали много, бе, що така?
- Паре нема, а и приятелите се затвориха в себе си с тая криза...
- Ето тук - гробарят посегна към една от вратичките на шкафа зад него – приготвил съм ти едно подаръче – заповядай.
Графа отвори кутията и зениците му наркомански се разшириха.. В ръцете си държеше произведение на изкуството – изящно слонче от черен гранит, с вирнат хобот, носещ месингов ковчег на гърба си.
- Едно известно скулптурче ми го направи, дърпа се за ковчега, ама няма как, щом е от мен, без ковчег няма да мине – захили се Гробелар, доволен от впечатлената физиономия на Графа – хайде пак да мушнем по чашка. И знаеш ли какво ми хареса? Гледай каква цифра се получи, в мой стил – 1313 ...я да лепнем едно етикетче. А така.
Пиха, Графа благодари, пак пиха, отговори на Гроба за колекцията подкови, която събираше на село – конски, волски, магарешки, дървени, направил им бил красиви поставки, като на ловни трофеи, някъде седемдесет – осемдесет били вече...Имал и една серия марки с подкови...
И пак пиха. Остана съвсем малко от втората бутилка. Гробелар зареди лед и напъха още една скандивска красавица вътре.
- Да леденее. Наздраве!
Говореха малко бавничко вече, но се държаха.
Този път паузата продължи по дълго. Гроби се беше замислил нещо. Изведнъж стана, запали лампите, отвори сейфа, скрит зад една от картините и се върна с една черна папка в ръка. Черна кожена папка.
- Графе! Не съм ти казвал. На никой не съм казвал. Ти си първият, който узнава. Аз... аз също съм колекционер. Ама моята колекция... тя е особена, не знам дали да ти я покажа...имам нужда да я покажа обаче, ето гледай – има двадест и седем експоната. Гроба замаълча.
- Аз колекционирам самоубийства , брато... Не ме гледай така, не съм извратеняк, първо я разгледай, да ти обясня, виж я, не се мръщи, че е тъжно, тъжно е.
И той отвори папката. На първата страница, имаше ламинирана снимка на плешив възрастен мъж с очила. И под нея някакв лист с нещо написано на него.
- Професор Карчев. Доктор на медицинските науки. Двадесет и два труда. Рак на стомаха. Плешив е от химиотерапията...Знаел е за неистовите болки. И написал:
„Мразя Фантомас. Сбогом.”
Графа гледаше потресен. Попита от къде е взел предсмъртното писмо, дали не е следствено доказателство.
- Копие е. Преснимах го в съдебната медицина. Уредих да опеят професора. Не ме гледай, подкупих свещенника. Това е най-малкият им грях. „ Небесните пасбища” има осветен параклис на Бакърена. Известен човек е, да не говорят за него, скриха , че се самоубил – задгробно звучеше гласът на Гроба.
- Ето и втория експонат. Сийка Любенова. Рак на гърдата. Че и на двете. С опадала коса. Безнадежно развитие.”Скъпи, грижи се за Лили и Минчо. Обичам те. Не издържам. Прости ми. Боли ме много.” Бутилка водка. Във ваната. Топло кърваво езеро.
Графа гледаше мрачно. Отпи, имаше нужда. През мозъчните му бразди мина стар спомен. Той и Мария, връщаха се от унгарския, „Будапеща”, на Ръкси стрийт. Празнуваха повишението му в института. Преди трийсет години, влюбени, млади, държаха се за ръце, целуваха се, отиваха у тях за кулминацията на вечерта.. Пресичаха срещу мензата, когато се зададе трамваят откъм Руски – голям жълт, дрънчащ. На метър от тях странна мисъл проряза съзнанието му – „най добре е да умреш когато си най-щастлив”...затвори очи инстинктивно, понечи да прекрачи, но Мария го държеше здраво. Тя не разбра и се целуваха на фона на летящия трамвай. А тези хора...Боже...
- Силвия и Николай – върна го на масата Гроба...на по шестнадест години. Деца. Две влюбени врабчета. Тя с рак на матката – когато я отворили за операция – боже! Крабовете вече ръфали всичките и органи. Само я затворили. Девствена...така казал докторът. Николай я взел на ръце – тя тежала двадест и седем кила. Врабченце. И бавно се качил по стълбата – през детското столче, през старата холна маса, през парапета...и полетели нагоре към небето – скочили надолу от четиринадестия етаж. Гробелар ридаеше неудържимо. И отваряше следващата страница... и следващата... Всяка следваща изплющяваше като изтрел – рак, рак, рак... Бум...бум... Двамата мъже бършеха очите си без да се срамуват. Оставаха последните две страници или първите. Все едно. От предпоследната гледаше също плешив мъж, едър, но с тъжен поглед...
- Бате Коце. Моят съдружник. До осемдесет и девета бяхме в ЖП - завода. После той направи фирмата. След три години ме повика. Ръгбист. Сто деветдесет и три сантиметра, сто колограма мускули. Застреля се. Рака изяде белите му дробове. Намери сили и се застреля. Със своя пистолет. Най-дългото предсмъртно писмо. Ама е дълго, щото това са указания. Прехвърлил ми фирмата. Написал какво да правя, как да се грижа. Едно „Сбогом.” И край. Онази врата, ти там не си влизал – един портрет съм сложил на един статив. С топката за ръгби го нарисуваха, с дългото кече, с хипарската превръзка на главата. Там, в неговия офис...Влизам да пием бира понякога с него.
И тогава отвори последната страница...
Графът замръзна. От снимката го гледаше Гробелар. С плешивата глава, с печалния поглед, но без поло, с гол врат, с десетки фини шевчета по врата. На въпросителния му поглед Гроба каза:
- Левкемия. Много операции на лимфите. Почти безнадеждно беше. Никой не вярваше. Прическата ми е от вливанията. Ето ми го писмото. Не го чети. Намери се донор бързо. Присадиха ми костен мозък след като бате Коце ме хвана на парапета.и плати операцията. Той ме спаси. Сега съм жив. И живея с тази колекция от мъртви.
- Смъртта е занимание самотно...Този път Графа не се намръщи на заглавието на Бредбъри. Като богатите колекционери на картини, тези, които пазят красотата само за себе си и аз съм сам, с мъката от моята колекция. Извини ме. Не издържах..Ти знаеш какво е мъка.
- Боже, как живееш с толкова смърт?
- Не забравяй! Смъртта е моят занаят!
Пиха на екс няколко пъти, без да поглеждат към мезетата.
- Как издържаш... как издържаш?
- Хей, Графе! Успокой се. Мъка-не мъка, аз изкарвам много пари. Смъртта е консуматив. От търговията с консумативи се печели – храна, алкохол, цигари, смърт. Крия данъци от държавата. Тя е кръвопийка, няма да й дам да ги краде. Моите пари са си мои! На касовите бележки пускам по-малки суми, кой ти гледа касова бележка на погребение. И виж!
И Гроби хвърли една тънка папка на масата. Това е втората ми колекция. С подковите. Тук пише как съм използвал парите си. Ето как – виж!
Вътре пак имаше снимки. Шест деца и една млада жена с бебе в ръце.
Те са оперирани с моите пари – в Германия, Израел, Франция. Рак, но навреме. Виж я Фани, има си бебенце. А беше на осем годинки, когато... Сам ги нося, в куфарче, в клиниките, никой да не краде, мамицата им. Здравеопазване. Вятър. – Гробелар крещеше в несвяст. – Моите рожби! Смъртта била на края на живота,а?
Напиха се безпаметно. Заспаха. Единият на заседателната маса, а другият – на бюрото.
На сутринта дъждът го нямаше. Преди Гробелар да се събуди, Графа си тръгна. Много тихо. Когато стигна до „Опълченска” откъм „Триъгълника” се показа един голям, жълт дрънчащ трамвай, който бързо приближаваше. Брадатият затвори очи и инстинктивно понечи да прекрачи, но Гробелар го държеше здраво. Той се ухили на преминаващия трамвай и продължи напред.