автор: Albatros

Но защото ми трябваха толкова много лета
да се върна при себе си, тоест – при своите мъртви
и отдавна от мене отишли си скъпи неща –
като обич, надежда – и торбичката им да закърпя,

аз се спирам сега на върха като вълк единак
и гласът ми над снежната пустош по вълчи се вие.
Колко нощи баща бях и син на бездушния мрак?
Колко дни бях заключил душата си в тясна килия?

А във мен се кръстосваха пътища тъмни и зли
със пътеките Божи, които отвеждат към храма.
Как във благия поглед съзирах колчан със стрели?
А в стакана с отрова не виждах, че тлее измама?

И не бях ли мръсник, щом в ръката на просяка аз
пущах въглен, наместо петаче от свойта кесия?
И затрупваше пепел душата ми – пласт подир пласт –
сякаш сам Сатаната през мене вършееше сприя.

Нито с живите жив, нито с мъртвите мъртъв – живях.
И във мъртвата пръст полумъртви надежди ли сея?
Пожънете две шепички слънчево зърно от тях.
Аз се върнах при себе си. Значи – дойдох да живея!