автор: YouNeedLobotomy

Пинокио чакаше деня, в който ще стане истинско момче. Беше му обещано, че това ще се случи и той нямаше търпение.
Усърдно се учеше да чувства и вече дори можеше да изпитва срам. Неговото първо чувство.
Уви времето не чакаше и дървеното дете трябваше да тръгне на училище. Преди да научи каквато и да е нова емоция той вече трябваше да се запознае с другите деца. И много, много се срамуваше, че ще разберат, че той не е истински като тях. Не можеше да позволи да видят колко празен е всъщност.
Затова реши да имитира. Когато другите се ядосваха и той се правеше на ядосан. Беше тъжен когато бяха тъжни. Когато започнаха да обичат някого и той започна да обича.

Когато Пинокио порасна и влезе в гимназия, той вече бе имитирал чувства от толкова отдавна, че не помнеше, че всъщност само се прави, че ги изпитва.
Е да, не можеше да е ядосан без публика.
Не можеше е тъжен без да го гледат.
Не можеше да обича без да го прави обществено достояние.
Но съвсем не помнеше, че всичко това е само игра.
Защото беше лишен от истински чувства, в неговия свят да се правиш на влюбен бе същото като да си.
Как би могъл да знае, че когато обичаш някого, не го правиш, за да го направиш част от филма, който показваш на останалите.

Но понякога Пинокио оставаше сам. Нямаше кой да го гледа. Нямаше пред кого да разиграва театрите си и се чувстваше празен. И може би някакъв глас дълбоко в сърцевината на дънера му му нашепваше, че тази празнота е втората му истинска емоция. И навярно последната.

Дървеното дете порасна и стана дървен възрастен, защото вместо да се научи да стане истински човек, се научи да се прави на такъв.
Но това, което не му бяха казали; което поради някаква безумна причина беше скрито от него, бе че другите деца, от които имитираше, никога не са били истински. Те бяха малки дървени момченца, които имитираха емоции от дървените си родители.

Целият град се беше превърнал в гора, защото всички бяха забравили да чувстват.