автор: nikikomedvenska

Петък беше. Под юлския пек
се задъхваха тежко липите...
Аз се плъзгах по пътя - човек,
отегчен без посока да скита.

В този петък забързан ветрец
с тънки пръсти окото ми хвана
и видях, че край пътя врабец
е затънал във локва катранена.

Чисто бял. Като шепичка сняг...
И когато го сгуших във длани,
му повярвах, че някога пак
с ветровете приятел ще стане.

Беше мъртъв! И всички липи
тихо сведоха траурни клони.
Само аз си повтарях, че спи
и небето си в сънища гони.

Днес живея парче по парче -
на хиляда места разпиляна,
но и мен като бяло врабче
някой петък ще стегне в катрана.

Жив човек съм и все ще сглупя.
Ала вие не свеждайте клони!
Аз, повярвайте, просто ще спя
и в съня си живота ще гоня...