автор: ambrouse

Високопланинското село Стойка бе известно единствено с факта, че там, преди сто и двайсет години, се е родил професор Тодор Калчев, с когото, разбира се, местните се гордееха. Но „професорско” или не, селото вероятно щеше да си остане бяло петно на историческата карта, ако през една мъглива ноемврийска утрин не се бе случило събитие, шокирало целия свят. И така…
Слънцето се бе показало над планинския хребет и обливаше с бледа жълтеникава светлина заснежените покриви на къщурките, от чийто комини се точеха криволичещи нишки черен дим. Във въздуха се носеше приятна миризма на влажна почва и изгорели дърва. Повечето от петдесет и тримата жители на селото все още не бяха излезли да си вършат дворската работа, но имаше и такива, които вече се трудеха усърдно. Не че по това време на годината имаше кой знае какво за вършене - почвата по тези места не бе особено плодородна, а пък и домашните животни не бяха много. Някъде към седем и трийсет небето просветна и се чу приглушен тътен, след това над северния край на селото се появи трептящо тъмно петно с формата на гевгир с къса дръжка. Даже и дупчици имаше въпросният гевгир, дупчици, от които струеше бледа зеленикава светлина. Неколцина от селяните със сравнително добър слух чуха тътена и излязоха навън да видят какво става. Нито един не се осъмни в извънземния произход на реещия се над селото обект. Някои се стреснаха и побягнаха, където им видят очите, други възклицаваха възторжено, вперили сияещи очи в обекта. Имаше и един чепат дядо, който само изсумтя скептично и се захвана да запари ярма за прасетата си. Но истинският екшън тепърва предстоеше.
От гевгира се отделиха десетина по-малки обекта, които веднага се стрелнаха към велчовата нива, през която преминаваше пенлив планински поток. В това време местните вече говореха развълнувано по мобилните си телефони – някои с роднините си, други с операторите на 112, а имаше и такива, които успяха да се свържат с две от националните телевизии, откъдето обещаха, ако получат снимки, веднага да изпратят телевизионни екипи в селото. Съмняваха се господата журналисти, но този път без основание. Както и да е.
Обектите, които накацаха около потока, бяха дълги около три метра, високи около метър и приличаха на паяци, с тази разлика, че имаха дванайсет крайника и телата им лъщяха като селския казан за ракия, когато беше нов, което наведе селяните, струпали се на групички в края на велчовата нива, на мисълта, че това са роботи. Въпросните роботи като че ли нямаха враждебни намерения, което поуспокои селяните, които и без това не се бяха разтревожили особено за живота си.
Роботите наистина нямаха враждебни намерения, а и нямаше как да имат, защото бяха програмирани единствено да работят. И те работеха – светкавично, прецизно и качествено. За секунди разтовариха контейнера, който долетя от „гевгира”, после изградиха система от улеи, която отведе водата от потока в нещо приличащо на огромен бидон за зеле. Впоследствие към бидона бяха прикачени стотици приставки и той заприлича смачкан до неузнаваемост автомобил. Десетина минути по–късно до потока, който вече църцореше едвам – едвам между камъните, се появиха два огромни цилиндъра – единия син, другия червен. После най–чевръстият робот изтича до главната и единствена улица на селото и монтира десетина пожарни крана, които свърза с червения цилиндър, посредством тънки маркучи. Роботите се посуетиха още минута – две, правейки явно някакви настройки, след което си биха камшика и се прибраха в “гевгира”, а той от своя страна примигна три пъти със зеленикавите си лампички и изчезна.
Селяните се спогледаха озадачено. Кметът се почеса по темето, погледна часовника си и обяви:
– Каквото и да беше това, свърши точно за петдесет и три минути.
– А сега къде ще перем летоска? – попита осемдесетгодишната баба Райна.
– Ами да, откраднаха ни водата – измънка Стамен, който се славеше с чепатия си характер.
Кметът, който си падаше малко техничар, каза:
– Водата не може да изчезне току така.
– Кви бяха всъщност тия? – попита внукът на баба Райна Чочко.
– Я да огледаме съоръженията по–отблизо – предложи кметът.
– Само да не гръмне нещо! – проплака с треперлив глас една възрастна жена.
– Това сме го учили в училище – каза Чочко и посочи знакът „О2”, щампован върху червения цилиндър.
– Кислород! – възкликна кметът.
– А на синия има „H” – водород – провикна се някой.
Кметът сбърчи чело.
– Значи тези машинарии разлагат водата на кислород и водород.
– А къде ще перем? – измънка баба Райна.
– Драги съселяни, това е дар от извънземните за нашето село – обяви гордо кметът.
– За какво ни са кислород и водород?
– Аз проверих онези неща на главната – провикна се запъхтян младеж. – Никакви пожарни кранове не са това. Натиснеш ли едно копче, от тях изскача маска. Слагаш маската на лицето и дишаш чист кислород. Безплатно.
– Па ние тук кислород си имаме.
– Ами водородът? Водородът е гориво. – каза кметът.
Стамен се изсмя жлъчно и отвърна:
– Да, ще трябва да пенсионираме магаретата и да караме каруците на водород.
Избухна бурен смях.
– А летоска къде ще перем…
***
Нещо глождеше отвътре Ибу – пилот на „гевгира” и служител на малка строителна фирма, подизпълнител на „Главгалактстрой”. Неговият екип си беше свършил работата, но Ибу чувстваше, че нещо не е наред; беше почти сигурен, че е станала някаква грешка. Дванадесетте му пръста затанцуваха по сензорната клавиатура и „гевгирът” отново се насочи към селото. Секунди по- късно към Стойка полетяха десетки хиляди нанодатчици, а след минута Ибу вече разполагаше с огромни количества информация. Изводите бяха притеснителни.
Ибу се свърза с шефа си, за да сподели с него тревогите си.
– Шефе, мисля, че сме объркали селото.
– Монтирахте ли оборудването?
– Монтирахме, обаче…
– Щом сме си свършили работата, значи ще ни платят.
– Да, ама…
– Какво ама?
– Датчиците показват, че в селото живеят само петдесет и двама хуманоиди, че нивата на кислород са доста високи и че използваните там машини и превозни средства не могат да се задвижват с водородно гориво.
– И?
– Те нямат нужда от нашата технология. Освен това им затриваме водата. Системата за насочване сигурно е объркала Стойка с друго село, а именно – 100 –IK- A, което се намира в друга галактика.
– Ибу, не си натоварвай малката зелена главица с такива глупости. Всичко е точно.
– Ама …
– Няма ама. Ние сме обикновени подизпълнители, освен това служителите, дето работят по Програмата на Междупланетарния съюз за подпомагане на изостаналите планети, съвсем не са вчерашни. Знаят си те работата, освен това повечето от тях са с два мозъка…
– И със седем стомаха.
– Шт! Да не съм чул тъпи намеци повече! Абе момче, средства трябва да се усвояват!
– Но това е идиотско!
– Напротив. Всеки детайл от проекта е обмислен старателно.
– Стига бе.
– Я си помисли какво щеше да стане, ако трябваше да работиш в някой голям град. Тяхната армия щеше да се опита да те плени. А знаеш ли колко струва един прост робот–монтажник, а? Да не говорим пък за кораба…
– Гевгира.
– Какво?
– Така го наричат онези от селото. Защото прилича на уред, който те използват. Взех си един оригинален, върши чудесна работа.
– Например?
– Преди малко с негова помощ отцедих водата от консервираните червеи, които съм принуден да набивам всеки ден.
– Не се оплаквай.
– Не се оплаквам.
– Прибирай се, но се приготви малко по–късно, след около шейсет и три години, пак да ходиш на тази планета.
– Какво ще правя?
– По Програмата за озеленяване на пустинните райони. Вече съм ти пратил документацията.