автор: Valens

Трепереше. Ръцете ú се потяха. Ужас! Как щеше да му подаде ръка за да се запознаят?!
Стигна до кафето, в което му каза да я чака, с две минути по-рано. Винаги
бе точна. Беше чувала, че на мъжете им е по-приятно, ако малко почакат дамата, че е в реда на нещата жените да закъсняват, но това беше тя, а не „жените“.
Заведението бе почти празно и тя имаше възможност да избере маса с отлична видимост към морето.
В късно-есенния ден на плажа нямаше хора. Само морските вълни флиртуваха с брега, погалвайки малките красиви мидички и камъчета, отнасяха някои със себе си, като спомен от краткото докосване.
- Какво ще обичате? – Стресна я сервитьорът. Може би по-удачно бе да я попита: „Кого ще обичате?“, но... Усмихна се.
- Кафе и кóла лайт – отвърна тя. Вечната борба с килограмите.
Не ползваше захар, просто не обичаше, затова разбута пакетчета от чинийката и махна пръстенчето на хартиеното свитъче с пожелание или мисъл, или както тя му казваше „късметче“, с което бе поднесено кафето.
„Мълчанието е злато“. Това пък защо, усмихна се тя. Не че успяваше, но все се опитваше да чете знаците на съдбата. Зави отново свитъчето, но не можа да пъхне пръстенчето. Ръцете ú трепереха.
Никога преди не се бе срещала с непознат по този начин. Колко странно ú звучеше - „непознат“. Та тя го познаваше, усещаше го като част от себе си. Сигурно и той чувстваше същото към нея. И как би могло да е иначе, като стиховете му са отражение на нейните мисли.
Минаха двадесет минути. Нямаше го. Нямаше го. Нямаше го.
Толкова ли беше глупава?! Не, сигурно имаше някаква причина. Той не би могъл, не би могъл, просто така, да я „върже“. Радваше се, че е дошла навреме. Иначе щеше да помисли, че е дошъл и не я е дочакал. И щеше да се чувства виновна. А тя знаеше, колко много боли чувството за вина.
Сигурно той, ей сега, ще дойде и тя ще се смее на сегашните си мисли и страхове.
Още двадесет минути. Няма го. През главата ú започнаха да минават различни сценарии и всички накрая стигаха до „... и той, затова не идва“.
Дали не е искал, дали не е могъл, а може би е погледнал и я е видял и не му е харесала или... Няма го!
А тя, в работно време - в кафе на плажа. Ами, ако я е мернал някой познат, какво щеше да каже на Ванко? Че е чакала приятелка. Ох, да, от университета, случайно минавала през града, обадила се и.... А ако e някоя от колежките ú, че нали им каза, че трябва да вземе Мишето от градината. Не, не, те са си в офиса, как ще излязат, пък и да дойдат, точно, в това барче. Това е параноя вече.
Допи си кафето.
Няма го. Не дойде. Трябва да тръгва. Градината нямаше нея да чака да си вземе децата. Или всъщност, в случая, да чака него, поета, когото толкова много искаше да види, който я наричаше „моето морско момиче“, но който не дойде. Факт.