автор: magistrat

Поли, помниш ли оня ден?
Беше в края на пролетта. Нея година я имаше късната пролет – времето, когато вятърът мирише на лято.
Дойдох да те видя. А ти имаше среща с класа си. Сополанковци-абитуриенти, на излет извън града. Носеха бира и я криеха в драките. В тъмното аз я намерих и им я изпихме съзаклятнически.
Криво ми беше, когато те потърсих. Светът се беше омазал в кал. Мрачно беше и даже не валеше, за да измие душите на хората. Ти каза – виж звездите - ето там е съзвездието (не помня кое). Вдигнах глава и ти завидих. За ходенето по земята и за гледането по звездите. И се промени всичко, и на душата ми олекна. Светът се оказа хубаво място. Красиво. Пълно с малки, мигащи тайни. Неизвестни мечти на случайни хора.
После им казах – на хората, останал без бира – за какво са ви тия бележници, изгорете ги. Това е минало.
И в огъня паднаха тегобите им и нагоре излетяха спомените ми и цялото ми детство.