Замислен пред живота тъжен, сред виелица коварна, към дома си бавно аз вървях.
Но под уличната лампа, ненадейно там пияница съзрях. Усмихнат той лежеше. А беше мраз, сковаваше земята. И съвестта ми в образ на спасител се яви пред него:
-Стани човече, мозъка си събери- говорех бавно и ръка протегнах дружелюбно.
Но той погледна ме и рече:
-Виждаш тук мъдреца стар с деменция прикрита. Аз съвет не ще приема, с който да ме върнеш в нищетата.- После скромно той клепачите притвори.
Познах един поет, лирик от миналото старо- любови драматични преживял. Но чашката накрая бе избрал като утеха. И в скитник неусетно го превърна тя.
А с правдата вървеше той задъхан. С мечтите си наивни на върха се озова. Но от хиени разноцветни вероломно беше сритан и летя надолу, както си се случва- с рухналите си надежди...
-Поете- казах тихо- често пита ме красавица за теб. И тя сега изпрати ме сред този студ съдбовен.
И ето, тялото отсреща се размърда- сред снежинките зениците провря, а после той на лакът се повдигна и ми каза:
-Приятелю неканен, старостта е бреме и наказан съм от нея. Зад брадата ми нехайна и отчайващо красиви дрехи, разум в мен витае на дете невръстно. Как тогава аз да оцелея сред акули острозъби?
След кратък размисъл над ситуацията трудна, трябваше ядосан аз да бъда. И с решителност, която не търпеше възражение, изправих стареца добър. С усилия върховни го довлякох в някакъв обществен дом. И не показах жалост, нито срам.
-Изкъпваш се и бързо дрехите си подмени- жена, която те обича, скоро ти ще разпознаеш.- И след тези думи, в ролята си на навъсен и жесток глупак, отново аз в нощта се озовах.
А там виелицата как ръмжеше. Но вървях замислен след мечтите мои плахи...