автор: samotnik

Светлината на ръждивия газен фенер, поставен направо върху сухата шума не беше силна, но му стигаше за да види, че изкопа има нужда да се разшири. Изправи гръб и се ослуша внимателно, но единственото, което чу бяха тънките писъци на комарите. Десетки, навярно стотици, те го обгръщаха в подвижен облак. Кацаха по него и забиваха малките си парещи хоботчета в потната му кожа, въпреки че се беше натрил внимателно с босилек.
Не им обръщаше внимание, дори не ги забелязваше, цялото му същество беше вперило взор в тъмнеещата дупка пред себе си.
Напрегна ръце и вдигна кирката над главата си. Стовари я с тежък удар и усети как дръжката потрепери в ръцете му. Умората постепенно си пробиваше път, но той и на нея не обръщаше внимание.
Още малко, само още малко, този път бе истинско - знаеше го – щеше да го изрови. И да стане богат, много богат.

***

Доктор Генчев с раздразнение дръпна втори път от цигарата си, когато линейката спря пред входа на спешното отделенние. Искаше му се да дремне, след като изпуши цигарата, а сега тази линейка бъркаше всичко. Сви устни, опъна още веднъж и с наслада вдиша дима. Нямаше за къде да бърза – щом сирените не работеха значи случаят не беше спешен, можеше да почака още пет минути. Кой знае какво беше този път - пияница, побой в дискотека или някой дъртак, с когото не си заслужаваше да си губи времето. Да умират, бе – помисли – като не ми плащат да ги спасявам, да си умират.
Шофьорът внимателно маневрираше назад за да доближи вратите до рампата.
Докторът понечи да дръпне още веднъж от циграта, когато мобилния му телефон иззвъня. Чудеше се кой може да го търси толкова късно, но когато погледна светещия екран припряно прие повикването.
- Ало?
- Ало, тате? Здрасти, как си? - Въпреки хилядите километри, които ги деляха, гласът на сина му звучеше съвсем чисто.
- Здравей, добре съм – на работа, ти как си?
- Чудесно, много добре. Просто се обаждам да те чуя, спаси ли някой днес?
Докторът, се досети, че синът му със сигурност ще иска нещо, нормално не се интересуваше кой знае колко от работата на баща си.
- Не, само една две превръзки, нищо особено. Добре ли си наистина?
- Да, добре съм, само малко... – гласът заглъхна, без да довърши изречението.
- Парите ли свършиха?
- Ами... да, е, не съвсем, но няма да изкарам месеца, предплатих наема за следващия и вече карам на вятър и хляб.
- Да не те мисля, значи, хляб имаш... - каза докторът с усмивка.
- Абе имам аз, ама и той е с пари.
- Не може да бъде, наистина?
- Стига бе, тате, знаеш ли колко е скъпо тук, да не мислиш, че ми е приятно да те моля!
- Не знам, приятно ли ти е?
- Ех, че си... Ще ми помогнеш ли или не?
- Не знам, трябва да си помисля и да видя дали си заслужава. Все пак ти реши да напуснеш работа.
- Не е така! Знаеш го – няма как да ходя на работа и да уча едновременно, да не съм машина!
- Не, сине, знам че не си машина.
- Добре, айде работи си, няма да те притеснявам повече.
- Е де, не се тръшкай толкова, ще видя какво мога да направя – каза докторът, но в слушалката беше останал единствено неговият глас.
Ядоса се на себе си. Синът му и без това се обаждаше рядко, най-често за повече пари, но не можеше да се отнася така с него. Истината бе, че д-р Генчев изнемогваше финансово и колкото и допълнителни дежурства да поемаше, парите никога не стигаха. Жена му беше без работа, а със син, който следваше в университет зад граница, и още един, твърде малък за да ходи на училище, животът на семейството се беше превърнал в оцеляване. Искаше му се Марин най-накрая да проумее, че на този свят нищо не се дава даром и за да получиш нещо, трябва да положиш усилие.
Може би не трябваше да му праща пари. Нещо винаги изникваше, я наем, я нови учебници - в крайна сметка трябваше да се научи да се справя сам. Кой знае какво се случваше в Бремен без да има кой да го контролира.
- Докторе, идвате ли?
Гласът на сестрата го изкара от вцепенението. Хвърли полуизпушената цигара на земята и ядно я стъпка с крак.

***

Старецът изглеждаше мъртъв – лежеше неподвижно, дори гърдите му не помръдваха. Восъчната кожа на лицето му блестеше призрачно под луминисцентните лампи, като подсилваше още повече мъртвешкия вид. Полуотворените устни изглеждаха синкави. На екрана на сивия монитор, закачен над главата му, пробягваше начупена светлозелена линия – тънката нишка доказваше, че у него все още има искрица живот.
- Няма да го бъде, до сутринта ще пукне.
- Какво да пиша? – попита сестрата.
Докторът се извърна към нея и я изгледа.
- Инфаркт, стабилизиран, в интензивно, какво друго да пишеш?
Жената не отговори нищо, притисна до гърдите си папката с документите и се запъти към приемната. Имаше толкова хартии да минават през ръцете и, формулярите се попълваха на момента и това отнемаше време, а нощта напредваше.
Д-р Генчев впери замислено поглед в тялото пред себе си. Ядът от разговора със сина му не бе преминал напълно, но не трябваше да си го изкарва на сестрата. Финансовата безизходица и дълговете си бяха негов проблем, тя не му беше виновна. Знаеше, че може да разчита на нея, ако се наложи. Реши да и помогне с бумащината и понечи да тръгне след нея, когато видя, че старецът го гледа. Нямаше никаква логика, човекът беше на практика мъртъв, но сега сините му очи ясно се взираха в него. Пристъпи към него и видя как бистрият поглед го следи.
- Ххх... тхам... – едва доловим звук се измъкна от посинелите устни.
Докторът се надвеси над него, опитвайки се да разбере какво се случва. Устните едва помръдваха, но човекът определено се опитваше да каже нещо. Наведе се още по-близо и подложи ухо пред лицето му.
- Там... под стълбата... – долови съвсем ясно.
- Какво? Каква стълба? – д-р Генчев не можеше да повярва на очите си. Старецът беше докаран с масиран инфаркт, едва ли нещо можеше да го спаси. Поне не би трябвало да говори и да е в съзнание.
- Там... там е...
- Кое е там? Каква стълба? – задаваше му въпроси, опитвайки да го задържи буден.
- Там... – звукът излизаше тихо, но съвсем ясно. В пълен контраст с неподвижното тяло, бистрите сини очи искряха от живот.
- Сестра!
- Там е...
- Сестра! – извика отново докторът, докато сваляше стетоскопа от врата си.
- Заровено...
Д-р Генчев едва регистрира последната дума, преди сестрата да влети в стаята и да се насочи към него. Минута по-късно, въпреки услията им, светлозелената линия на сивият монитор, закачен над главата на стареца, показа права, неподвижна линия.

***