автор: radi_radev19441944

Измислих среднощно, че пак си дошла -
понесла със себе си празник.
И търся те в длани от сън и мъгла.
Напразно. Напразно.

Но тези измислици дълго мълчат.
Къде те изгубих – не зная.
Пътувам на зимния залез с лъча
към края. Към края.

И старият клоун отдавна е ням.
Отдавна тежи непотребен.
Събирах звездите от звездния храм
за тебе. За тебе.

Изпрах тишината от мъртъв сезон
в безумната скръб на палача.
Но в тази безсмислица има резон: –
Мъжете не плачат.

Оставям след себе си бяла следа
и вести от никой не чакам.
Попих океани мълчана вода
с парцали от мрака.

Понякога в спомена плуват мъгли
с усмивки от звездни принцеси
и тихо в съня ми тъгата вали –
Къде си? Къде си?