автор: hristam

Не чети този стих-
той е остър и ръбест.
Той е скритият вик,
който стискаш през зъби.
Песента неизпята
по откъснати струни,
зимен студ насред ято
неизказани думи.
Слепи стъпки в мъгливо
заскрежените мисли,
крехък звън на чупливи
от прикриване истини.
Несъбудено слънце-
огън, който не грее,
сънен шепот на зрънце,
уморено да зрее,
прах на птица в окото,
разсъблечени клони…
Той е всичко, което
не посмя да запомниш.
Лудостта ти е, риска,
уж изтрити отдавна,
дето просто не искат
да останат в забрава,
дето кискат се скришом,
а след време притихват.
Нищо, че е написан-
не чети този стих.