автор: severianin

Човекът има странна участ във живота –
да бъде съд, за да събира и да пази
плода на своя труд, зърната на доброто,
цвета на вярата си, буците омраза;

да трупа спомен детски, съхранен случайно,
до пареща обида, като смърт горчива;
две шепи ярост, светъл грях, извършен тайно,
тревичка мъдрост, черна завист костелива.

Там има всичко – тиха песен с дъх на лято,
перо от гълъб, стара обич изживяна,
една сълза, изплакана във тъмнината,
и капка жива кръв от заздравяла рана.

Там ври гневът жесток, заканата бълбука,
там сладка радост с дъх на мента отлежава,
клокочи страст, дими на старостта поуката...
О, колко много в този съд се утаява!

О, колко много...
Цял живот кипи незримо
това, което всеки сам в душата си залага,
което зрее там до идващата зима.
Дали е сладък херес, дъхава малага?

Дали е като див сребрист пелин горчиво,
дали среднощ пилее огън и се пени,
дали е с вкус на спомени, дали опива
и спори ли по цвят с кръвта във вените?

Това, което всеки в своя съд е сложил,
това на старини превира във душата му –
единствено с такова вино всеки може
да срещне гост, да вдигне чаша на софрата.

Живот, у мен превря, каквото бе заложил –
напитка бистра в каната пред мене свети.

Да вдигнем чашите!
Дано е вино, Боже!
Поне сега спести ми гъбата с оцета.