автор: Astraea

Нощта беше спокойна и звънтеше в романтична приказност. Звездите се открояваха ярко на фона на утихналия в очакване мрак, който сам се бе захласнал от статичния им танц.
Джон лежеше отпуснато в тревата. Очите му попиваха цялата харизма на това представление.
Очите на Джон се завъртяха от досада.
- Не можеш да ме караш да лежа тук и да наблюдавам звездите – сопна се той. - Това не съм аз. И не ми отива да го правя.
За пръв път пиша за Джон. Тихо възмущение наелектризира пръстите ми. Още не се познавахме добре.
- Извинявай, Джон – тонът ми натежа над него с насилено търпение – но не мислиш ли, че аз по-добре знам от теб какви са собствените ми герои? Все пак аз ги сътворявам.
- Знам това – смръщи се той, давайки си достатъчно време, за да си обясни всичко първо на себе си. – Но ти си пожела да съм такъв! Пожела си да кажа всичко това! – гледаше ме обвинително и объркано едновременно и това го правеше единствено безпомощен.
Изправи се на двете си ръце и краката му щръкнаха напук над поляната. Някакъв нелюбезен шум прекъсна красивата нощна хармония. Слънцето пролетя скоростно над небосклона и се взриви в луната. Тя избухна и образува купчина пепел в далечината.
- Мили Джон. Това няма никакъв смисъл. Ти ли го направи? – погледнах аз озадачено и изтормозено.
Той не отговори.
- И защо го направи?
- Защото не е важно да има смисъл за теб. Твоите герои не са теб. И не е нужно да са теб, за да можеш да ги разбереш. Представи си колко егоцентрично би било това!
Един приятел ми каза веднъж, че за него няма смисъл да измисля сюжета на разказа си. Той просто измисля героите и ги оставя сами да съградят историята.
- Това звучи също толкова мило, колкото и скучно – изправи се обратно на двата си крака и скръсти ръце. - И това е моят разказ. И мисля, че е нахално от твоя страна да нахвърляш пропитите си с носталгия момичешки глупости тук. Ти имаш цял един живот за твоите си мисли. Аз имам само разказите, в които решиш да съществувам.
- Сигурно е болезнено досадно да си зависим от нечие вдъхновение, Джон – погледнах го аз замислено. Почти беше състрадателно.
- Това, което наричаш вдъхновение, не зависи от теб. То не идва от теб. То е аз в главата ти. Аз се появявам там и ти давам причина да ме напишеш. Иначе за какво ще пишеш? За себе си ли? – очите му се ококориха предизвикателно в насмешка. – Та ти си била със себе си винаги. Толкова, че ти е писнало от теб. Иначе щеше да пишеш дневник.
Вярно е, че някъде в тийнейджърската възраст хората спират да си водят дневници...
- Добре, Джон. Този разказ ще си е изцяло за теб. Как смяташ, че ще продължи историята?
- Никак – изпъчи се той гордо и непоклатимо също като тона, с който проговори. - Няма да я продължа.
Погледнах го стъписана от магарешкия му инат.
- Но на мен ми се пише. И без разказа ми, няма да те има. А и става скучен. И никой няма да ме чете...
- Гледай си работата! – врътна се той и забърза припряно през полето, в което беше лежал.
Наблюдавах го докато не изчезна на хоризонта.