автор: anonimapokrifoff

Няма защо да ме заплашвате, господин следовател, и да играете ролята на лошото ченге – тя никак не Ви отива. И аз съм гледал филми... Ще Ви разкажа всичко не защото съм длъжен да го направя, а защото имам нужда някой да ме изслуша. А кой друг да бъде освен Вас? Професията Ви задължава. Със сигурност ще ме разпитва и психиатър. Но с него ще съм предпазлив и няма да му позволя да се рови в мозъка ми – лекарите с тази специалност не са съвсем наред и са безнадеждно опорочени в стремежа си да открият ненормалното, да натъпчат жалкия пациент с химия и да го превърнат в ходещ зеленчук. Интуицията ми подсказва, че Вие сте различен: срещате се непрекъснато с престъпници, но не се опитвате на всяка цена да ги изкарате и луди. Всъщност подобна представа за Вас ми помага да говоря свободно...
Казвате, че изглеждам по-възрастен. Прав сте. Винаги съм бил едър – още от дете, но едва снощи разбрах, че силата ми може да убива. Нямам жизнен опит: макар и вече на 17, не са ми напълно ясни човешките характери – може би затова не познавам достатъчно и себе си. Чел съм много малко художествена литература: толкова, колкото ми налага училището, и за да поддържам някаква прилична обща култура. Другите казват, че съм гений,но според мен съм съвсем обикновен човек. Просто моята територия е математиката – малко хора се влюбват в чистата и съвършено красива логика на числата. Не си мислете, че тя е равна и спокойна – толкова страст се крие в нея, колкото не съм срещал в поезията и романите. Не, не сте прав, че страстта не може да е хармонична: всичко е възможно във Вселената, абсолютно всичко е възможно. Дори да се съживят мъртвите – ако не тук, на Земята, то някъде... Някъде, където са валидни съвсем други закони, непонятни за човешкото ни съзнание...
Да, така е: моите преподаватели наистина твърдят, че мога да вляза във всеки от най-престижните университети на света. Когато погледна задачата, дори нямам време за разсъждения – веднага виждам пътя към отговора. Аз съм самотен играч, господин следовател, и с усилие си налагам да участвам в националния отбор – правя го само от преклонение и благодарност към учителя, който откри таланта ми и на когото дължа всичко. На него и на тази, която ме отгледа – баба ми.
Откакто се помня, съм живял само с нея. Допреди три месеца, когато си отиде. Беше майка на баща ми. Знаех, че той е в затвора. Баба ми беше казала, че е направил нещо много лошо и го прибрали веднага след смъртта на майка ми – тогава съм бил на три... Никога не ме заведе на свиждане. И аз не съм пожелавал. Известно ми беше, че някъде имам някакъв баща престъпник. Толкова. Не съм разпитвал никого за него, винаги съм имал необяснима вътрешна съпротива да задам въпроса каква е вината му. Сега вече мога да определя това нежелание – страх от истината.
Различен съм от връстниците си. Даже не говоря като тях.Така е, защото не поддържам социални контакти, нямам приятели. Общувал съм най-вече с баба и сигурно съм приел нейния маниер на изразяване. Тя беше детска учителка и в градината бях в нейната група... Истината е, че не ме вълнуват проблемите на съучениците ми, не се и опитвам да проумея ненаситната им алчност за дрехи, техника и купони... Не, невинаги е било така. Някога, в трети клас, имах приятел – Митко. Една вечер дойде у нас, но баба пак беше пила и ѝ пролича, макар да ни направи кекс и да се опитваше да се държи, сякаш е като другите баби. На следващата сутрин целият клас ми се подиграваше, че тя е алкохоличка. Тогава разбрах: всеки може да те предаде, ако го допуснеш до себе си.

Продължението на разказа може да прочетете в сборника "Сонет 130" на Издателство "Жанет 45"