автор: Albatros

На Стефан Станков

Вече всичко изгубва значение. Вече всичко изгубва смисъл.
Ти си най-тъжното стихотворение, което изобщо някога съм писал.
Ти си измислената ми болка. Ти си осъществената ми печал.
Ти просто не знаеш колко е, колко е тъпо, че съм те преживял.

Има ли смисъл да ти разказвам, че съм влюбен в теб, мой малък Иисус?
Как съм те носил в пазвата си, докато чакам на спирката автобус.
Как съм плакал в черните нощи, когато ти е пониквал първият зъб.
И съм ти пращал в писма по пощата хилядолетната своя скръб.

Как съм бил готов да прережа заради теб дори гърлото на света ­
и се учех ­- един влюбен невежа, на изкуството да бъда баща.
Днеска ти си отиваш от мене. Какво по-нормално от това?
Утре аз във тревите зелени ще положа римуваната си глава.

Свърши моята къса страница. Нито стих. Нито песен. Нито плач. Нито вой.
И стоя на онази граница, след която пак няма да има покой.
Лека нощ, сине мой.
Сине мой!