В градината кокиченце кълни
едва поело дъхче семеначе.
Над чернозема с хорските вини
с листенце бяло смее се и плаче.
Над него - слънчев лъч, от зимен ден.
И ласката на северния вятър.
И нежното послание до мен -
опазваме ли кълновете, брате,
дори и за последно да сълзим
и за последно до ръка любима...
Смъртта си в обич утре ще родим,
че пролет е, след всяка ледна зима.