автор: Albatros

Не пея.
Съскам – вятър през камъш.
Мълча. Или наливам се с ракия.
Сам като псе под есенния дъжд
из нощите по плажовете вия.

Да бях кондуктор в някой скапан рейс.
Или камионджията с боклука.
А аз по цял ден кисна в тоя Фейс,
наместо нейде камъни да чукам.

Ако това е форма на живот –
и ти изглеждам като пойна птичка,
да знаеш – аз съм псе във зимен вход,
което спи до празната паничка.

За миг излез? – и век ще бъда твой.
Какво е да живееш в свят без ласка?
Ако не искаш моят древен вой
прекрасните ти сънища да стряска!

Не съм ли като другите мъже,
които имат дом и хляб, и вино?
Без теб – дръглив клошар, завит с чердже,
живея, сякаш във абсурдно кино.

Да беше дала някой панталон.
А ти дори перчема ми не среса.
Пък аз забравих твоя телефон.
Изгубих и тефтерчето с адреса.

Наместо да скиторя като луд
край кръчмите с певачки на кючеци
и някой ден да свърша във приют –
в леглата с опиканите дюшеци.

Под черно слънчице ли съм роден?
Дъжд ли над мен излива черни стомни,
че сутрин мозъкът ми възпален
се мъчи твоя образ да си спомни?

Ако такъв живот наричат Рай,
ще го живея – казън и награда.
Дървото на живота ми – бонсай
с корона в небесата,
с корен в Ада.