Когато аз ти звъннах нея вечер,
но твоята врата отвори друг,
и той ми каза: – Тръгвай си, човече,
тя просто не живее вече тук! –
щях с асансьора в Ада да се срина,
да полетя от седмия етаж –
да събера роднина до роднина,
додето попът пее „Отче наш!”
А вестникът да пише с главни букви:
„Отиде си големият поет!”
Напред да сочат моите обувки –
и всички – дружно! – да вървим напред.
Нали бездруго все вървим нататък,
де няма край, де няма край – нашир и длъж?
Животецът ми с тебе беше кратък –
но по-красив от кратък летен дъжд.
По-къс от зимно пламъче в камина.
Скимтеж на коте в твоя зимен вход.
Защото с теб не просто се разминах –
пропуснахме със теб един живот.
Аз бих приел и мрачна перспектива,
особено когато съм тавряз.
Отивам си... А ти бъди щастлива! –
тъй както бях щастлив със теб и аз.