автор: KBoianov

В малкия провинциален град залепването на нови афиши си е цяло събитие.
Дали ще идват циркаджии, актьори или просто реклама на зъбна паста- малчуганите първи се изхитряха да погледнат още незалепените обещания за интересно бъдеще.
Този път съобщението беше чудновато:
„ Н-ският научен институт набира доброволци, притежаващи екстрасензорни качества..
Гаранвтирана работа и диплом за упражняване на способностите.
Желаещите могат да посетят изградените центрове по окръзи, както следва:...”
- Пак глупости пишат. А заплатите кой да увеличи?- плю на афиша Анастася Петковна.
- А ти прочети по-издълбоко, лелко!- рече един едър мъж с къдрава прошарена брада.- Хората работа предлагат, но колко заплата не е написано...
Спогледахме се с Виктор. Обявата беше за нас. Пък и работа щом дават...
На следващия ден раздрънкания автобус ни отнесе в областния център.
Никога не бяхме ходили там. В центъра се издигаше масивна сграда на 4 етажа.
Входът й беше от огромни метални врати. Там вече чакаха доста хора.
Други пристигнаха с камионетка, а трети- с още един рейс.
Най-сетне металните врати се отвориха и от там излязоха войници, които подредиха тълпата в колони. В началото това ни изплаши.
- Е- и какво? Като има опашка, трябва да има ред!- каза Виктор и сви рамене.
- Анютка, Анютка, къде тръгна?- викаше една жена с пъстра забрадка на маргаритки.
Най-сетне тя намери вироглавото си момиченце и го хвана за ръка.
Раздадоха ни билети за различни кабинети и бързо влязохме в огромната сграда.
Опашката пред кабинетите вървеше бавно. Изведнъж установих, че който е влязъл-не излиза повече. Така ставаше и на съседните кабинети. Хората започнаха да стават неспокойни. Най-после дойде ред на Виктор. Той пое въздух дълбоко и влезе.
След няколко минути отвътре се чу шум, звънене на инструменти.
Виктор отвори вратата с окървавено лице. На главата му бяха забодени жици.
- Бягай, Иван! Това е капан!- и падна безжизнен на плочките.
Усетили жестоката истина, хората започнаха да бягат по стълбите към изхода, следвани от войници с пушки. Започнахме да тропаме по металните крила на вратата, но тя беше пердвидливо заварена. Единственият път беше към вътрешния двор. Но там нямаше изход.. Отвсякъде ни обграждаха циментовите стени на сградите.
Войниците ни обградиха, с насочени пушки с щикове отпред.
- Изверги! Убийци! Поне Анютка пощадете, нека живее!- майката бе паднала на колене и държеше забрадката си в ръката като някакво оръжие.
Нямаше отговор, само мълчание.
Жената ридаеше, а останалите я гледахме, сякаш е някакъв нелеп филм.
- Замълчи, жено!- рече един висок старец с бяла брада.- Ако ще умираме, да умрем достойно! Хванете се за ръце!
Той запя „С нами Бог”, все едно че бяхме в църква. Множеството поде божията песен.
Сякаш свещена светлина се изля върху хората и войниците отпуснаха пушки.
- Мерзавци! Какво правите! Който не стреля, ще отиде на разстрел при тях!- викаше полковникът с наган в ръка.
- Пли!
Смъртта като на забавен кадър идеше към нас, но сиянието на песента не изчезваше. Куршумите разкъсваха телата, които падаха върху Анютка като жив щит. Най-сетне огнения ураган спря. Бях уцелен в гръдния кош в дясно. Дробовете ми свиреха.
От купчината тела се заизмъква Анютка. Искаше ми се да й извикам, но не ми стигаше въздух.
- Махнете я от тук!- заповяда полковникът.
Яростното му лице се наведе над мен. Той опря дулото на нагана в челото ми.
- Сволоч! Малко ти е оловото! Казвай- на какво се надяваш? Откъде иде магичната ви сила?
Дробовете ми трудно намираха въздух.
- Господ.- беше единствената дума, единствения отговор.
Погледнах към небето за последно...
И- чудна работа! След гърмежа нямаше болка. Извисявах се нагоре в свещената светлина, следван от другите. Несломимата песен звънеше и душите като кристали трептяха под Божието име.
Страха же вашего не убоимся, ниже смутимся: Яко с нами Бог.
Господа же Бога нашего, Того освятим, и Той будет нам в страх: Яко с нами Бог.
И аще на Него надеяся буду, будет мне во освящение: Яко с нами Бог.
И уповая буду на Него и спасуся Им: Яко с нами Бог...
,Людие ходящии во тме видеша свет велий: Яко с нами Бог.
Живущии во стране и сени смертней, свет возсияет на вы; Яко с нами Бог.