автор: oziris

Човешката душа е източник на енергия. Тя обменя тази своя енергия с Природата и цялата Вселена непрекъснато. Понякога, само понякога, се случва двама души да обменят енергия помежду си. Това обикновено става балансирано. Но не винаги.


Той и Тя се срещнаха случайно. Доколкото е възможно да има случайности. Срещнаха се на плажа, малко след полунощ. Той се прибираше от дискотека, Тя беше излязла на чист въздух пред хотела. Говориха часове. Накрая имаха чувството, че се познават от години. Устните им се докоснаха само веднъж. На следващия ден Тя се прибираше, а той щеше да остане да поработи до края на лятото. Не очакваха, че някога ще се видят отново, а и двамата имаха нужда от нещо красиво, което да си спомнят. Тази целувка беше това нещо.

Минаха години.

Листата в парка падаха и застилаха земята като кафяв, мек килим. Тя се разхождаше по алеите, когато го видя. Той веднага я позна. Седнаха на една пейка и си разказаха какво се беше случило с тях за времето, през което не бяха заедно. Разговорът протече така:
- От деня, в който ти замина, аз започнах да се чувствам странно. Ставах късно и закъснявах за работа. – каза той и сподави прозявката си – Едва изкарвах до следобед и заспивах направо на масата.
- Много е странно, че го казваш. Аз също се чувствах странно. Сякаш нещо ме зареждаше непрекъснато. Не се спирах и за миг. Ежедневието ми беше запълнено от седем сутринта, до дванайсет през нощта. Редувах учене с работа, работа с учене. Нямах умора.
- Много се радвам за теб. Сега как си?
- По същия начин, само че вече завърших и сега работя на две места. А ти?
- Зле. Направих си всички възможни изследвания и според всички лекари съм напълно здрав. Пия антидепресанти, кафета и енергийни напитки, но дори така съм активен през не повече от четири часа на ден. Не мога да работя, нищо не мога да правя.
- Много съжалявам. Не зная как да ти помогна.
- Не можеш. Виж... през всичките тези години ме крепеше спомена за онази целувка... Какво ще кажеш...

Тогава тя допря устни до неговите.

- Съжалявам, но трябва да тръгвам. – каза Тя, поглеждайки часовника си. – Закъснявам за работа.
- Благодаря ти. Дано се видим отново.

Минаха години.

Снегът беше затрупал пътя и никой не можеше да помръдне. Хората слизаха от колите си, за да се стоплят в близкия хотел-ресторант. Влизайки, тя го забеляза на последната маса.

- Здравей. Невероятно е, че се виждаме, нали? – попита Тя, отпивайки от кафето си.
- Да. Явно някой там отгоре иска това да се случва. Но стига за това. Как си?
- Не добре. След срещата ни в парка, усетих как нещо изсмуква силите ми. Наложи се да прекъсна и двете работи. Срещнах един човек. Роди ни се дете. С него се разделихме, детето ходи на градина, но няма как да го гледам ако не работя.
- Знаеш ли, това е много странно. Аз... се справям много добре... откакто се срещнахме. Завърших вечерно училище и си намерих добре платена работа. Енергията, която ми липсваше преди, магически се върна при мен. Хммм...
- Нали не мислиш, че...
- А какво друго да мисля? Нали осъзнаваш, че между нас има връзка? Всеки път когато те видя, усещам пулса на Вселената.
- Значи трябва да решим...
- Да, именно. Очевидно между нас има енергийна връзка и по някакъв начин, полярността й се сменя, но какво...
- Целувката! – досетиха се те едновременно.
- Значи...
- Замълчи! – каза той и я целуна.
- Не мога да направя това. Как да се радвам на живота когато знам, че ти се измъчваш?
- Какво друго предлагаш?
- Да се срещнем след две години, когато отново ще сменим полярността.
- Става.

Минаха две години.

После още две.

И още две.

Беше пролет. Всичко живо се събуждаше за нов живот. Тя тъкмо се връщаше от гроба на дядо си, любувайки се на цветовете на дърветата и на песните на птиците, когато едно име на надгробен камък привлече вниманието й. Там лежеше Той. Тя успя да се свърже с родителите му и те попълниха празните места.
Той бавно умирал без никой да знае причината. Нямал сили за нищо. Последните му думи били – „Дано с повяхването на моя, разцъфтят два други живота.”

Тогава тя се разплака.

Но вече беше късно.