автор: ATROPA

Тази игра не беше нова за Орфей. Дори нещо повече. Любима. Още като дете, дядо му го беше научил да я играе. Отначало с братчето и сестричето си, а после със съседските хлапета беше се усъвършенствал толкова добре да хвърля кокалчето, че да се обърне така както иска и почти винаги печелеше.
В къщи тренираше през свободното си време с различни по големина кокалчета и на някои от тях беше изтъркал ъглите, за да може когато хвърля , кокалето да застане според желанието му. Въпроса беше да играят с негово кокалче или в подходящ момент да смени чуждото със свое. Беше станал ненадминат майстор. А когато поотрасна и баща му, който беше ходил в Египет започна да го обучава на различни науки, от всяка вземаше по нещо, за да усъвършенства уменията си в играта, чрез различни хитрости. Успя да среже едно кокалче по средата и с тънка игла да издълбае в двете половини канали и да налее в един от каналите, донесения от Египет, течен, тежък метал, който беше много отровен и после да слепи двете половини. Когато искаше кокалчето да заеме определено положение, за да спечели, трябваше само за определен момент, преди да го хвърли , да го обърне така, че течния метал да се стече надолу.
Когато мина през аритметиката и геометрията, направи едно нововъведение в играта. Вместо кокалче направи от различни кристали шестостенни кубчета и на всяка една от страните им издълба с точки числата от едно до шест, като сбора на срещуположните страни да бъде винаги седем. Трудно му беше , докато успее, както на кокалчето да направи канали и налее течен метал, /за да го слуша кубчето/, понеже не всеки кристал може да се обработва , но когато баща му го въведе в минералогията и с тази задача се справи гениално. И винаги с истинските кокалчета и кубчета носеше и своите „изобретения.”