автор: nikoi

И ти очакваш да си меря думите,
но ми се счупи вчера километърът
и чупя пръсти в плитчини и шумове
със цвят на зимносинкави врабчета.
А ти очакваш да си меря мислите
и да не давам вид на твърде силна
и да съм крехка колкото поискаш,
но под краката ми да е стабилно.
И да те нося, стъпил във сърцето ми
и стъпкал всеки стрък, мечтаещ лято..
А ти очакваш пак да минеш метър
и да простя.
Но ще стоиш да чакаш
да цъфнат люляците и налъмите
посред студа на всеки земен полюс;
да се търкулне камъче по стръмното
и някак като връх да спре най-горе;
и круша да роди тополни пухчета.
А ти очакваш думите да меря.
Оставям педя смях след мене. В случай че
сериозният ти свят те разтрепери;
оставям ти ръка успокоителна
на еверест от лявото предсърдие.
Какво ми е така и не попита,
а аз обичах просто.

Твърде дълго.