автор: mariq_vergova

В онзи септемврийски следобед се прибирах oт уикенд с приятели и шофирах, безкрайно уморен и отегчен от дългия път.

Наоколо първите багри на есента бяха нашарили короните на дърветата в керемидено и златно, а полъхът на вятъра донасяше аромата на изсъхнали листа и пожълтели треви. До града оставаха по-малко от 100 мили и аз се надявах да стигна там преди свечеряване, затова натисках здраво педала на автомобила. Винаги съм обичал спортните коли - да чувстваш цялата тази мощ как вибрира под теб е истинско блаженство, а моят открит корвет е наистина шедьовър на автомобилната индустрия. И този път летеше като стрела по асфалта, а аз се наслаждавах на 350-те му конски сили. Тъкмо слизах от моста Голдън Гейт на шосето и се канех да форсирам двигателя отново, когато неочаквано я съзрях да стои сама в далечината. Беше се изправила встрани, до банкета на пътя и на фона на ширналите се тонове бетон, изглеждаше почти нереално с ефирната си бяла рокля и разветите от вятъра коси. Отдалеч не можех да определя възрастта й, беше просто някаква жена, протегнала ръка напред и вдигнала палеца си за стоп. Но когато намалих скоростта и наближих, видях, че е съвсем младо момиче, може би някъде към двайсетте. Обикновено не качвам хора на стоп, това за мен е принцип, който никога не нарушавам, но този път нещо сякаш ме подтикна. Може би защото ми се стори твърде крехка и беззащитна, изправена така сама край шосето. Спрях пред нея, отворих предната врата и тя, без да се колебае, се качи на седалката до мен. В началото и двамата мълчахме. Погледнах я крадешком, за да не я притесня - беше наистина много млада, почти дете, с миловидно бледо лице и небрежно разпуснати коси. Странното беше, че не носеше никакъв багаж - нито пътен сак, нито пък някаква дамска чанта, а и роклята, с която беше, ми се стори твърде тънка и неподходяща за хладния есенен ден. Зачудих се накъде ли е тръгнала? Днешните младежи не спираха да ме удивляват с лекотата и безгрижието, с които приемаха живота, без да мислят и да правят сметка за последствията от това. След известно време я погледнах вече по-открито и казах:
- Е, за къде пътувате, мис? Явно, за където и да сте тръгнали, е било наистина спешно, щом не сте взели никакъв багаж? – и се усмихнах, опитвайки се да скъся дистанцията и да я предразположа.
Тя също се усмихна и отвърна:
- За града съм. Помислих, че може би и вие сте за там и затова ви спрях. – и притеснено се размърда на седалката.
- Имате късмет - казах - и аз съм в същата посока, ще ви закарам. А и ми беше доскучало да пътувам сам, малко компания ще ми дойде добре. А вие не се ли страхувате да пътувате на стоп? В днешно време това май е истинска лудост, особено за младо момиче като вас. Между другото, казвам се Пол Смит. – допълних аз и я погледнах.
- Приятно ми е, Кати. – отговори тя и вдигна очи към мен. Бяха най-необикновените очи, които съм виждал някога – кехлибарени на цвят и някак странно сериозни, въпреки усмивката, която разцъфтя за секунди на устните й.
- Не се страхувам, че какво може да ми се случи? – продължи тя. – Много пъти съм го правила, а и обичам да се возя на автомобил, дори това е най-голямата ми страст. Обикновено шофирам сама, но в момента няма как. – допълни тя и за миг сякаш сянка премина през лицето й.
- Не се страхуваш, значи... Странно е, при всички тези истории за психопати и престъпници, които слушаме всеки ден. А защо не можеш да шофираш в момента? – попитах я аз, като съвсем естествено преминах на ти.
- Защото… ами, защото колата ми е на ремонт. – промърмори тя. А после бързо смени темата и попита:
- А колко може да вдига вашата? Обожавам високите скорости и спортните коли! И колко цилиндров е двигателят? – и с любопитство заразглежда таблото на автомобила и купето .
- И аз обичам да карам бързо, нали ме видя как летях преди малко? - отвърнах й - Може да вдигне и до 300 мили/час, но рядко качвам толкова. Е, признавам - понякога шофирам безразсъдно и прекалявам със скоростта, както сега - и отново ускорих, давайки й възможност да се наслади на мощта на автомобила.
- Да, видях ви, карахте много бързо. Аз затова и избрах вас, мистър Смит, а и колата ви много ми хареса – каза тя и затвори блажено очи, наслаждавайки се на силния порив на вятъра, духащ в лицето й. - Обичам да чувам как вятърът свисти край мен, когато шофирам - продължи – тогава имам чувството, че се надпреварвам с него. В такива моменти съм истински свободна и щастлива, и сякаш нищо не може да ме спре! Усещането е неповторимо! А някой ден ще стана пилот на автомобил и ще бъда най-бързата. И всички ще знаят за мен. Затова не спирам да карам и да се състезавам с другите коли на пътя. А понякога просто се гоня с вятъра. – и отново се обърна към мен и се усмихна.
Погледнах я с интерес – докато говореше така, лицето й сякаш се бе озарило, а необикновените й кехлибарени очи гледаха някак отнесено. Стори ми се още по-миловидна и трогателна, като споделяше така открито мечтата си. Странни са днешните деца, - помислих си – странни и различни, съвсем различни от нас някога.
- Пилот на автомобил, казваш. Ти наистина си интересно момиче, Кати, едва ли много други девойки мечтаят за това. Обикновено май мислят само за мода и козметични салони. А ти – спортни коли... – замислено казах аз - Но какво пък, дано се сбъдне това, за което говориш! А когато станеш най-бързата, да знаеш, че ще те намеря и ще те поздравя лично. – и й намигнах.
- И тогава аз ще повозя вас, мистър Смит – каза тя и двамата се разсмяхме едновременно.
– Между другото – продължих - не ти ли е студено с тази тънка рокля? Сигурно замръзваш. Все пак – краят на Септември е.
- Не, не ми е студено, добре съм, наистина.
- Държа да се наметнеш все пак, Кати! – настоях аз и й подадох якето си, което беше оставено на задната седалка. Тя с неохота го пое и облече.
До града продължихме да си говорим за мечтата й, за любовта й към спортните автомобили, а тя не спираше да ме разпитва за характеристиките на моя и да ме моли да увеличавам скоростта. Установих, че познава до тънкост всичко свързано с автомобилите и тяхното устройство. Наистина беше странно момиче, различно от всички други, които бях срещал. Накрая стигнахме. Оказа се, че живее с родителите си в един квартал в предградията на града и аз я оставих до самия вход на малката им едноетажна къща. Когато слезе от колата и ми махна с ръка за довиждане, си помислих: Какво прекрасно, чаровно дете!
Вечерта се прибрах в самотния си апартамент и се захванах да върша обичайните за мен неща, но мислите ми не спираха да се връщат към нея. В главата ми отекваха части от нашия разговор, а красивите й очи с цвят на кехлибар непрекъснато изплуваха в съзнанието ми. Явно наистина се бях впечатлил от младостта и непринудеността й. През нощта се опитах да заспя, но колкото и да виках съня, той отстъпваше пред спомена за разветите от вятъра коси и нежната извивка на профила й. Май самотните дни и нощи не ми се отразяваха добре - помислих си, - щом една толкова кратка среща с момиче беше в състояние да размъти главата ми. От известно време, след развода със съпругата си, живеех сам и навярно липсата на женско присъствие ме правеше така уязвим и чувствителен. Когато накрая все пак заспах, сънят ми бе кратък и неспокоен, а в него едно момиче с кехлибарени очи се надпреварваше лудешки с вятъра.
На следващата сутрин се опитах да я отхвърля от съзнанието си. Забраних си да мисля за нея и се съсредоточих изцяло върху ангажиментите в службата и дори за кратко сякаш успях, но после отново ме връхлетяха картини от изминалата среща. Отново я виждах да стои там, сама на пътя, облечена в бяло и вдигнала ръка за стоп. Виждах бледото й миловидно лице и блесналия поглед, виждах страстта и въодушевлението, с които разказваше за голямата си мечта. И очите й, тези невероятни очи ме гледаха топло и отнесено. Започнах да се чувствам неудобно. За бога, та аз наближавах петдесетте и тя можеше да ми бъде дъщеря! Възможно ли беше да съм се увлякъл по нея като някой застаряващ, наивен глупак? И то само след една среща? Наистина беше достойно за съжаление. Но това, което със сигурност знаех бе, че трябва да я видя отново, изпитвах непреодолимо желание за това. Сетих се, че якето ми беше останало у нея и се опитах да оправдая сам себе си, че това е достатъчно основателна причина, за да я потърся. Щях само да й се обадя и да си го взема, нищо повече – заубеждавах се аз. А и в крайна сметка, какво чак толкова лошо имаше в това?
Изчаках края на работния ден и се метнах нетърпелив във колата. Все така развълнуван и въодушевен, стигнах до предградията и до нейния квартал. Когато наближих обаче, неувереността ми пак се завърна и започнах да се обвинявам, че се държа досущ като влюбен, наивен гимназист. Все пак слязох от колата и се приближих до къщата, а сърцето ми лудо заби. Натиснах звънеца на входа и зачаках, надявайки се тя да си е вкъщи. Отвътре се чуха тихи стъпки и вратата бавно се отвори. На прага застана жена, приблизително на моята възраст - навярно майка й - и аз отново се почувствах глупаво и не на място. Тя ме погледна и попита:
- Какво обичате?
- Здравейте, търся Кати. – казах аз – Неин познат съм и снощи я докарах до тук с автомобила си, но якето ми остана у нея, та реших да намина да си го прибера…
Изражението на жената рязко се промени и аз осъзнах как навярно изглеждам в очите й. Приведох рамене и се свих притеснен, а вътрешно се ругаех за глупостта и слабостта си. Тя ме погледна изненадана и глухо каза:
- Кати я няма, господине, вече не живее тук, не я търсете повече. – и за миг ми се стори, че влага проблясва в очите й.
Аз се размърдах, смутен.
- Вижте, госпожо - казах – сигурно е станала грешка. Аз търся едно момиче, някъде към двайсетте, с дълги руси коси и очи с цвят на кехлибар. – тук за миг сам се запитах дали изобщо съм видял добре очите й и дали е възможно те да са имали наистина този странен цвят. - Беше облечена с дълга бяла рокля, малко тънка за сезона, - продължих – та се наложи да й услужа с якето си. Затова и я търся, за да си го взема, но явно съм сгрешил адреса, извинете…
Но преди да довърша, жената с тих, почти безсилен глас, промълви:
- Какво казахте?! Вие, господине, някакво чудовище ли сте? Как ви хрумна да дойдете тук и да се гаврите с паметта на Кати? Не е изминал и месец, откакто тя почина и раната ми е съвсем прясна - що за човек би се се подигравал така със скръбта на една майка?! – в очите й проблясваха сълзи на болка и гняв, а ръката, с която държеше дръжката на вратата бе побеляла от стискане. – Вие навярно и на погребението сте бил и сте видял, че я изпратихме с бяла рокля – продължи тя – и сега идвате тук и ми говорите всичко това. Моето момиченце го няма вече, отиде си, отиде си само на 19... Там, до моста Голдън Гейт тя намери смъртта си, уби я тази нейна глупава мечта да се състезава с коли…– Тук гласът й се задави в ридания и тя се олюля, а после влезе вътре и силно блъсна вратата пред мен.
Останах безмълвен. Не помня колко време съм стоял така вцепенен. Като на сън стигнах до автомобила, запалих двигателя и потеглих. Не помня и как съм прекарал нощта. Накрая, на сутринта, след дълги колебания, се качих отново в корвета и отидох до градските гробища. Лутах се дълго, много дълго, но най-сетне намерих участъка с новите гробове. Трябваше ми и още малко време, за да открия точно това, което търсех. Когато стигнах, застанах пред надгробния паметник и се вгледах в снимката върху него. От нея ме гледаше Кати, усмихната и млада, с разпуснати руси коси. А върху белия мрамор, небрежно преметнато, висеше моето черно, спортно яке.