автор: ulianka

Трудно се живее с планина.
Няма за какво да си говорим.
Тя пронизва облака сама.
Аз съм долу. Аз съм аматьорът.
А оттука талантливо се греши.
Планината е намерила посоката.
Мене с две очи ме утешù -
погледът да плаче за високото.
Да приличам аз на корен и стъбло,
да кървя дори съвсем различно.
Сякаш раните са от стъкло,
врязано във общата безличност.
Да не зная в кой момент съм злò.
И с доброто да не съм наясно.
Да приличам силно на живот.
Само той така горял и гаснел.
Трудно се живее с планина.
Но сълзите ù понякога ги бърша.
Не говорим. Но изпитваме вина,
че това все някога ще свърши.