автор: traveling_musician

Моят тъжен лиричен герой
е поет, вслушан в чуждата болка.
Дори да е в най-пустинен застой,
той сякаш тегли думи по Волга.

Моят герой е поредната тихичка
безкрила среднощна сова.
Пълзи из бодливи химери и истини.
А клонът е страшно високо!...

И все по-трудно побира изкуството
в своята скъсана раница.
Рисува със слънце-поезия чувствата,
а те спят в ненаписани страници...

Той винаги сам ще поиска думата,
когато е вкъщи, без публика.
Но ако види, че небето одумва го,
като юнга се скрива във кубрика.

Нека пише, щом друго не може!
Нека преследва своята орис!
Може пък Господ да ръкоположи
още един рицар на печалния образ...

Стихът му е стигнал последната рима.
Точно там се озърта героят ми.
От всички страни го обгражда зима.
И висулка от лед е перото му...