автор: savana

Когато на 4 март 1977 година се връщах от Истанбул, бях изпълнена с облекчение, че се прибирам в България и оставям след себе си 3 дни, прекарани в една отблъскваща среда - в град, който тогава ми се стори като вавилонско стълпотворение.
Спомням си, че прехвърчаше сняг, улиците бяха тесни, кални и мръсни, задръстени от двете страни с коли, а от къщите директно на улицата се изливаха отпадните води. Автобусът се лута поне два часа, докато стигне до хотела в района на гарата, който пък от своя страна приличаше на долнопробен бардак. Одеялата, вкарани в калъфите бяха така замазани, че аз цяла нощ се страхувах да не се допра до тях.. Водата естествено не се пиеше . На другия ден екскурзоводът ни заведе до Синята джамия, църквата „Света София”, българската църква „Свети Стефан” и в един музей, в който бяха изложени портретите на всички султани. Преминахме през наскоро построения мост над Босфора и стъпихме на азиатския бряг. Там ситуацията беше съвсем различна. Останах възхитена от красивите сгради и подредените дворове.
Вечерта излязохме на разходка и водачът предложи да се изкачим до най - високата старинна кула в Истанбул и да се насладим на гледката. Когато на връщане слизахме надолу по улицата, някой каза, че наблизо се намира Абана сусак - улицата с червените фенери. Няколко от мъжете, повечето строителни работници, придружени от партийния секретар на предприятието поискаха от екскурзовода да ги заведе до там. Един дори казал на колегата си: ”Иване, като вляза вътре, да не ме оставиш, да ме чакаш!” Не минаха обаче 15 минути и мъжете се върнаха оклюмали и мълчаливи. Беше им минал меракът да се шегуват на тема Абана сукак. После ми разказаха, как партийния секретар, като видял за каква мръсотия и долнопробна проституция става дума, не можал да издържи на гледката и започнал да повръща.
На другия ден посетихме двореца „Долма бахче” и след това ни заведоха на Капълъ чаршия. Бяхме зашеметени от изобилието на стоки и злато. По уличките се движеха деца - носачи на дрехи, които бяха навлечени с по десет палта. От всеки магазин ни дърпаха за ръкавите и ни канеха да влезем. Когато се разбра, че сме българи, цялата чаршия проговори на български. Стоките, които купихме от там, независимо от красивите опаковки, като се върнахме в хотела се оказаха до една дефектни. Сабото ми беше с различна височина, блузата с бримка, кожухчето с кръпка и т.н. Пазарлъкът, който се водеше с търговците ни беше напълно чужд. Спомням си, че след като напуснахме чаршията и шляпахме в калта на път за хотела, на мен ми беше страшно тежко на сърцето. Вечерта дори си поплаках и исках час по-скоро да се приберем в България, където имахме чувство за сигурност, докато в Истанбул опасността ни дебнеше на всяка крачка, независимо че в групата имаше поне двама човека от ДС.
Трите дни прекарани в Истанбул си останаха един от най-лошите ми спомени. Турция тогава беше изостанала азиатска страна. Запомних тази екскурзия и с факта, че вечерта към девет чака на 4 март, когато вече се бяхме прибрали в къщи, стана голямото земетресение във Вранча, в което загина дъщерята на наш колега.След това той ни разказа, че е трябвало да огледа стотина трупа на загинали, докато открие тялото на дъщеря си.
През всичките следващи години, ние българите живеехме с мисълта, че Турция е поне 50 години след нас в развитието си. Когато започна излъчването на турските серияли, аз както много други се усъмних в стандарта на живот на турците, който се показваше в тях. Затова исках да се уверя с очите си, дали това е истина. Така се случи, че в рамките на три месеца посетих Одрин и Истанбул. Впечатленията си от Одрин описах в пътеписа „Одрин през моя поглед”, а сега ще допълня това, което очите ми след 35 години видяха в Истанбул.
На първо място съм впечатлена от мащабното (макар че тази дума не казва всичко) по-скоро гигантско строителство в този мегаполис.
В момента в града официално живеят 16 милиона души, но истинската им цифра вероятно е 20 милиона. Огромно впечатление ми направи броят на джамиите. Оказаха се около 3600.
„Света София” и Капълъ чаршия си бяха на мястото, но всичко останало беше коренно променено. Като се започне от магистралите, красивите чифлици в околностите на града, заградени със буйна зеленина, селищата от затворен тип с луксозни къщи, университетите, огромните небостъргачи и жилищни комплекси, търговските центрове, булеварди, новите автобуси и трамваи и много други неща, които нямаха нищо общо с Истанбул от 1977 година. Кварталът, в който се намираше хотел „Хамидие” се казва „Лалели” . Разбрах, че наскоро цялата инфраструктура на квартала е подменена, но е подменена така, че няма разлика между улиците в Мюнхен и тези в „Лалели”. Качеството на строителството е перфектно. Този квартал е център на търговията с дрехи и през май тук се е провел фестивал на модата. Годишния оборот на търговците на дрехи бил около 5 милиядра долара. Турция се нарежда на второ масто след Китай в производството на шивашката промишленост. Роклите, които видях по витрините, а и самите магазини, могат да си съперничат с тези в Париж и Рим.
Истанбул създава впечатление на истински европейски град. Принадлежността му към мюсюлманския свят се доказва от огромния брой джамии и от факта, че поне 50 % от младите жени носят забрадки. В повечето случаи те са пъстри и са част от модерните им тоалети. Не липсват и жени с черни фереджета и напълно скрити лица. Докато преди години жените вървяха на крачка след мъжете си, сега вече масово мъжът и жената вървят рамо до рамо, или хванати за ръце, което смятам за огромно постижение на турската жена. Турският парламент бил от 505 депутати, от които само 11 % били жени. Оказа се, че само 25 % от тях работят, а другите си стоят в къщи и си гледат децата. В Истанбул не срещнах деца без придружител. Средната работна заплата в Турция е 800 лири. Детските градини и яслите са изключително частна собственост и таксите им варирали около 1000 турски лири, затова жените предпочитали да не работят. Раждаемостта в страната все още е много висока. Около 60% от населението са младежи до 25 години, като безработицата сред тях била 9.8%. Тя засягала повече младежите с висше образование, защото не били съгласни да работят какво да е за малко пари, което у нас е норма. Само в Германия в момента имало 11800 турски студенти .
По улиците не видяхме нито просяци, нито кучета. Машините за чистота работиха цяла нощ и сутринта улиците край хотела бяха почистени и измити. Независимо, че в Турция пушенето е забранено в закрити обществени помещение, много рядко се срещаха пушещи на улицата мъже, а за жени изобщо да не говорим. Цените на обикновените стоки са двойно по-високи от нашите, а луксозните са недостижими за нас – бедните българи. „А, вие сте българи, вие нямате пари!” – ни казваха търговците на Капълъ чаршия и не си правеха труда да ни канят в магазините си.
Преди 35 години се върнах от Истанбул разочарована и омерзена от азиатския дух на този град, който нямаше нищо общо с начина на живот в България тогава. Днес се върнах от там възхитена от икономическия напредък на града (не говоря за цяла Турция, защо не познавам другите райони).
Сега докато продължавам да гледам турските сапунени серияли и новините идващи от тази съседна ни държава, си мисля следното: Докато почтените турски бизнесмени завземат „белия сектор” от българската икономика, то българската мафия завладява „черния сектор” на турската икономика – наркотици, проституция и др. Едва ли скоро двата народа ще се срещнат като равнопоставени и с изравнен стандарт на живот.
„Не се превземай много, Станке! „ - си казвам аз, докато хваля по-горе комшиите. Видях какво представляват работническите квартали на Истанбул, с натъпкани една до друга сгради, без въздух между тях. И там, както и при нас границата, или по-точно пропастта между бедни и богати е огромна. Лъскавите витрини в Лалеле и търговските центрове не могат да скрият мизерната обстановка в други квартали.
Борбата за клиента там е на живот и смърт. Видях къртовския труд на боклукчиите с количките, които цяла нощ обираха отпадъците от магазините и ги сортираха. Видях как добре облечени мъже продаваха директно на уличното платно какво ли не, само и само да изкарат някоя лира в повече. Видях млади момчета до късно вечерта да стоят по ъглите и да предлагат стоката си на минувачите.
От друга страна явно в Турция средната класа все пак е добре развита и обикновения гражданин може са си позволи да води един нормален живот, макар че в повечето семейства работи само мъжът. Много добре устроени били държавните служители, учителите и най-вече военните. Във всички градове техните жилища заемали най-добрите квартали и били най-добре уредени. Вече трети мандат страната се управлява от фундаменталиста Ердоган, но изглежда това правителство добре защитава интересите на гражданите и най-вече поддържа добър ред в държавата.
Ориенталския дух на Истанбул не го е напуснал, макар че той прави всичко възможно да се доближи до облика на един съвременен европейски град. Вероятно в близките години ще успее.