автор: Princesssa

-И какво още?
-И косите й- водопади от светлина, в които можеш да удавиш душата си… И очите… Никога дори не съм смеел да мечтая да гледам в очите й. Такива очи, в които…
- В които какво? Думите ли ти се губят?- опитах се да го подразня аз.
-Не, напротив. Заради нея започнах да ги откривам. И преоткривам. Думите, де. Но ти обяснявах за очите й…- продължи развълнувано той.
Усмихнах се тъжно. За мен никога не беше говорил така. А заслужавах (да, знам, че е нескромно!)
-Очите й са като светулки.
Намръщих се. Ама че определение!
-Н-не разбирам.
-Носят ти лято. И прогонват мрака. И като ги гледаш, волно или не, се сещаш за нощ. И целувки. Очите й са най-романтичното доказателство, че магии има.
Преглътнах. Но не се разплаках. А трябваше. Защото винаги съм мечтаела някой да ми говори така. Той да ми говори така.
А дяволчето- онова мазохистично изчадие в дълбините на душата ми, ме накара да попитам:
-Ами устните?
-Те… те ми носят усещане за празник. И ме учат на щастие. Подаряват ми съмнения, насаждат ми вяра, окриляват ме с мъдрост.
-Ахам…- Бях стъписана под целия този напор от поезия и обич. Ненасочен към мен. Насред супермаркета. В седем вечерта. От най-неромантичния човек на света.
-Но най-много обичам пръстите й. Сякаш са създадени от древен разказвач на приказки. Такива трябва да са били ръцете на миналите принцеси. С тях са творели дантелите, в които събирали слънцето, надеждите и легендите.
-Кога се научи да обичаш така?-чух се да изричам докато се опитвах да овладея треперещите си ръце.
-Не знам. Но за първи път осъзнавам, че на обич се учи.
Тя не се появява просто ей така. Тя се случва. Тогава, когато си готов да запомниш уроците й.
-А ти?
-Аз съм готов.
- Хм… - вече едва сдържам сълзите си. Твърде неуспешно.
-Е, недей така, де. Не ти разказвам всичко това, за да те натъжавам. Ти беше тази, която си тръгна. И така трябваше. Просто аз…
-Не, няма проблем, наистина- опитвам се да се успокоя.- Просто романтичката в мен се обади.
-Че тя някога млъквала ли е?- грижовно-усмихнато пита той и ми подава носна кърпичка.
Усмихвам се едва. Точно в момента подобни шеги не са особено удачни. Но ме успокояват. Донякъде.
-Има време, и ти ще откриеш своята приказка.
-Ами… Вече си мисля, че не съм родена, за да бъда приказна героиня. Приказки се случват на другите. При мен остават само спомени за пеперуди, поизхабена вяра, скрити въздишки, отлетели хвърчила и пропуснати залези.
Беше негов ред да се усмихне невярващо.
-Някак… абсурдно е да ми казваш, че не вярваш в приказките като е от ясно по-ясно, че душата ти копнее за такава.
И аз пак се усмихвам. Вече искрено.
-Щастлив ли си?
-Много.
-Радвам се, наистина.
-Знам.
Ще тръгвам. Ще ме водят на футболен мач.
-Каква изненада!-подхвърлям иронично.- А принцесата ти как прие това?
-Всъщност тя ще ме води.-озъбен до уши ми обяснява той.- Какво да ти кажа… В истински щастливите приказки принцесите са футболни фенки.
Разсмива ме. Искрено.
-До скоро.- не знам какво друго да кажа.
-До скоро! Ще чакам да се обадиш от някой замък.
-Непременно!
-И… благодаря… Истината е, че ти беше тази, която ми показа приказките…
И той си тръгна. Аз се помотах още малко сред шоколадовите вкусотии, по-объркана от всякога, но бързо взех решение да не обръщам внимание на душевния си смут, предизвикан от неочакваната среща, и си купих еклери, след което се отправих към касите.
Заради неочаквано дългия пазар поех забързано към къщи. Имах уговорка с приятелки за „женска вечер” и не исках да закъснявам.
Изведнъж пред погледа ми се появи павилионче с цветя. Не знам кое толкова ме изненада. Минавала съм този път стотици пъти и този павилион винаги си е стоял там. Но този път… този път се появи и необяснимото желание да получа букет слънчогледи. Спрях се, за да си подаря една купчина жълти утехи.
С букета в едната ръка и покупките в другата, продължих към вкъщи със сърце, преизпълнено с някакво ново чувство, някаква вътрешна сила и току зараждаща се усмивка.
Вървейки забързано се спънах в нещо, полетях напред, не успях да падна, но токът на обувката ми пропадна някъде и остана там.
-Идилия!-изсъсках докато се опитвах да се измъкна от абсурдната ситуация.
Наложи се да се събуя в нелепите си опити да извадя проклетата обувка.
И тогава… Тогава един забързан мъж се спря, за да ми помогне. Измъкна обувката ми и ми я подаде. Усмихна се- обезкуражаващо и мило, така както отдавна никой не ми се беше усмихвал.
-Вече не вярвах, че Пепеляшките съществуват. А една току-що си изгуби пантофката пред очите ми.
И аз се усмихнах.
-Дори и цветята Ви се разпиляха. Нека Ви помогна да ги съберем…
-Аз… аз… благодаря!
И ей така, насред улицата, закъсняваща и объркана, сред разпилени слънчогледи, коленичил мъж и събута обувка, ми се наложи да повярвам в приказки. Отново. И завинаги.