автор: Albatros

Не знам без теб какво и как живях.
Живот ли бе – и как да го опиша.
Събуждах се в зори – самин монах.
И сядах пак във святата си ниша.

За теб редих тропар подир тропар –
надвесен под жумящата свещица.
И моят ден – заключен с катинар,
угасваше – око на тиха птица.

Със къшей хлебец в пътното торбе
към тебе – черни – пътища ли бия?
Дали ще плисне някога небе
над моята изписана хартия?

Под месеца – и от болник по-жълт,
тъй както светли стихчета нареждам,
невям ще свърша – както съм дошъл –
в космическата кукувича прежда?

Как искам някой ден да пресечеш
пространствата – със теб несподелени?
И в пламъка на тихата ми свещ
за теб ще греят моите Вселени.