автор: barzashka

Ще се разходя по покривите на целия град, ще скачам от комин на комин и ще крещя: Юпиий-юпи-юююююууууууууу-ю-ю-яяяа-ха-хаа. Ще те викам, докато не ми отговориш в съня си, ще разхвърлям керемидите и ще ги подредя така, че сутринта, като се събудиш, на всеки покрив да прочетеш: Един коминочистач се загуби. Моля, намерете ме!
Ти можеш. Само ти можеш. И никой друг.
* * *
Би ли поплакал с дъжда на дърветата наесен? Цветен дъжд, умиращо начало, сълзи от капещи цветя, които си отиват, за последен път красиви, за последен път непокрити от траура на белия сняг. А бялото е цвят, от който няма спомен, не оставя следи, защото нищо не дава. Пазя те. Такъв, какъвто те обичам, такъв, какъвто те мразя. Първият есенен дъжд. Първата малка измама, че те намерих, че те има, че сме двама. Димът от догарящата в пепелника цигара увяхва в индиански танц сред мислите, неизменните грешници, непоправими наивници, които не вярват в зимата, и колкото по-убийствен става студът, толкова повече се разголват пред измамата, че ще го победят... със смелостта, чистотата, искреността и вярата. Пазя те. Времето убива всичко. В това няма нищо страшно. Което е било, е неизменно и остава. Което ще бъде, ще стане. Не ме е страх какъв ще се върнеш, не ме е страх каква ще те посрещна. Надявам се да се завърнем и да сме се запазили. Ще те пазя. От вятъра и заклинанията. С чисти форми, ясни очертания. Първият есенен дъжд, дъгата на надеждата и вярата.

* * *

Между стени от мрак, между образи от прах
Стълкновение от призраци на луди
Там съм и аз.
Изпуснах поредния влак, загърбих последния страх
но от глупостта не ме излекуваха
Имам ли власт?
Нарамих един несимпатичен грях, поръсих децата със смях
и избягах с тях в нищото
Най-после сама!
Поръчах шепа сняг, скрих от погледа мечтания бряг
и намерих теб, а и себе си.
Каня те да изиграем този фарс
докато още не ни е погълнала сцената.
Дай ми нож да разпоря вселената
и лък да разстрелям мига
В този мрак, в онзи миг, хаос и шумотевица
два луди призрака не спират своя танц.

* * *

Парченца от ваза разпилях по поляната, пълна с цветя, събух се и започнах да тичам, танцувам, да пея. За теб. Поляната изгоря. Запалена от кръвта ми. А ти, седнал на най-високия клон на дървото, прошепна: Не струваш, крадеш куклите на децата и ги правиш стари, тъжни, невярващи. -Не - кънтеше вятърната мелница у мен, отдавна забравила да мели брашно, се въртеше и въртеше, така безполезна и глупава и повтаряше “Не”. Погледнах те. В очите ти бляскавата броня, с която се опитваше да ме смажеш, се оказа страх. От себе си. Не! Аз съм по-силна. Дори от смъртта. А ти, рицарю, си й верен поданик. Намерих кръст и се качих на него. Видях цвета на недоверието и презрението, и завистта в краката си. И вие няма да ме победите, погледнете цветята във вените ми, ласкави лилии по течението на мълчанието. Ще разпоря тялото си и навсякъде ще ги посадя. Затова ме мразите. Ще избягам с теб, принце. С теб и с вятъра. Ще създам невъзможното, за да си все тъй немислим. Ще избягаме, ше видиш, вътре във вазата. И ще разцъфтим.
* * *
Христос на земята

Закови пирони в дланите ми, в потръпването на пръстите ми ще усетиш допира до клавиши от слонова кост, ще чуеш аромата на отдаденост; във венеца на главата ми ще почувстваш цялата ми преданост и покорно примирение: за теб живях, за теб бих си създала и вечност. В конвулсиите на мускулите ще се докоснеш до тленността на розовата пъпка, обречена да разцъфне, за да й се наситиш и умре. Бих разпиляла всички есенни листа в огромен залез, слънце от увяхнал плам, как да скрия изгнилата шума от ненужните мигове, когато те е нямало, с едно-единствено признание: създадох те, за да ти се отдам.
* * *

Мачтата се показа. Умореният поглед, закачен за хоризонта вече толкова дълго, известно време съвсем не го осъзна. А после я забеляза, с такова недоверие и изненада, че за момент забрави защо въобще чакаше да се появи. Чакането го беше направило недовечив. И сега я изследваше от брега с нарастващо съмнение и безпокойство. Каква игра играеше този кораб, постепенно изплуващ от дупката зад хоризонта и приближаващ се към недоумяващия поглед на сушата. Огледът беше подробен и унищожителен, опипващ всяка потенциална измама и опасност, и слабо място. Бе чаканият гост или нечаканият враг, а те изглеждат по един и същи начин. Това притесни още повече погледа, уплаши се, искаше да се скрие... Но нали това чакаше?! Разбира се, имаше съвещание. Имаше пристъп на страх и желание за бягство, отчаяно и безсмислено. Как би могъл да избяга? Нали това чакаше. Качи се на борда и тръгна, без да пита накъде отива този кораб, това също би било отчаяно и безсмислено. Отплава към своето удавяне или пристанище, сега знаеше, че няма значение кое от двете, сега разбираше, че единствено този кораб е чакал. И му вярваше.

* * *

Самоличността. Разкриваща се чрез себеотдаването. Потребността, показваща се на повърхността поради незадоволяването й. Господи, толкова рядко знаем какво притежаваме, почти неизменно осъзнавайки го, когато вече го няма. Аз знам, че те имам и че си всичко, което искам. Сега и до края. Така ми се иска да кажа “завинаги”. “Чаках те цял живот, принце, а сега ме е страх да те имам.” Давам ли ти достатъчно? Имам ли толкова и мога ли да намеря начин да ти го дам? Не знам. А не искам да го разбера твърде късно. Чак когато го потърсиш другаде.

* * *

Търся мълчанието на спомените. Тази песен е поздрав за всички, които си спомнят близкото бъдеще, което е по-весело, отколкото безцветно. Гледам скуката като странен гост, който, въпреки че е нежелан, не иска да си тръгне. Искам да съм с теб. Останалото е безсмислено. Останалото е игра с дефиниции, която винаги води до абсурд. Скучни човешки измислици. Но ти си истински и аз имам нужда от теб, за да бъда цяла, за да бъда жива. Не вярвам във времето и пространството, в които те няма. Ти си у мен и там ще останеш. Ти си алнарузе – времето между всеки две никога и пространството между всеки две никъде. Освен това си кишла (синтезът от две противоположности) – ти си всичко у мен и всичко извън мен. Всичко, което има значение.

* * *

Списък от непревземаеми цели. Една от тях е самосъхранението. Може би от слабост. Не искам да губя себе си. Нито пък теб. Искам всичко да е толкова перфектно, колкото не може да бъде. Мога ли да бъда съвършената себе си, каквато не съм, можеш ли да ме обичаш, каквато съм. Можеш ли да ми простиш, че съм такава, мога ли сама да си простя? Пристраших се да ти дам всичко, до ужас несигурна дали е достатъчно. Доверих ти се, обичам те. Това стига ли невъзможните цели да станат реалност? С теб ще докажем, че да.

* * *

Какво искам? Свобода и съвършенство – непостижими неща. Но и те – обикновени прищевки. Да потопя длан в прозрачната материя на нищото и да си забъркам смес от минало и бъдеще‚ които да са скучни‚ за да ми е интересно сега. Да раздам на всичко и всички безброй етикети “истина” и само аз да лъжа‚ защото съм истинска. Да поощрявам разточителството ви в удоволствията и моето собствено в страданията – така открива и най-невероятните отломки щастие и им се наслаждавам като на грях: с увлечение и ненаситност. Искам да бъда смъртна. За да не се тревожа за рая‚ който не съществува‚ и за Земята‚ която ще ме забрави. И да помня. Че съм благословена! Защото срещнах теб. И в миг от мокра кал се превърнах в Богоизбраната. Отърсих се от пепелта и полетях – свободна и съвършена – за да се сгуша в ръката ти‚ у дома‚ в рая. Твоя съм. Какво друго бих могла да желая?

* * *

Един букет цветя за най-новия ми ухажор. Последната серенада под моя прозорец бе изпълнена от петел‚ който просто си беше забравил часовника. Аз ще се усмихна на себе си‚ само малко ирония е нужна‚ а после ще му разкажа приказка за лека нощ – историята за кокошката със златните яйца – и ще го включа в молитвата си: и той да стане‚ какъвто е. Неговите кошмари ще са моето изкупление за греховете ми. Не защото искам да отида в рая‚ а за да остана. С теб. Ще изровя купища и купища дни‚ в които да сме заедно‚ но ще знам‚ че няма да са ми достатъчни. На кого му беше нужно да измисля времето и да си признае‚ че то ще свърши. Тогава щастието да бъде друго измерение!‚ извън пространството и времето‚ да бъде безметежността на безкрайното блаженство: усещането‚ че си в мен. И онази най-истинска серенада – туптенето на твоето сърце.

* * *

Tus ojos se estampan en mi sangre, tu voz envenena mis musculos, tu sonrisa nieva en mis cabellos. Tu… tu das sentido a mi vida.

* * *

Стените на дома ми са от книги, които не съм прочела и само понякога ги хващам и прелиствам, като така правя прозорци и чета на глас за тези, които се появяват пред мен през пролуките. На някои това може да се стори тъжно, според мен не е. споделям каквото имам, а и каквото нямам, без да търся одобрение (макар че и не понасям критика). Чувствам се добре сутрин – в уюта на топлото легло с чаша мляко с нес и цигара, гледайки човека, когото обичам и вечер, заспивайки до него. Това не е като да не съм претенциозна: никой не знае колко струва това щастие, което всъщност е огромно, неизмеримо. Да се чувствам уютно в дома си! Нито знае колко ме е страх, че няма да имам време да прочета всички книги от моите стени или че ще ги загубя – тях, или кафето сутрин, или човека, когото обичам. Но съм истински щастлива – поне сега ги имам. Из дома ми са разхвърляни чаши, от които не пия, чинии, от които не ям, легла, в които не спя. Пазя ги, както и всички прочетени книги, за да ти ги дам.

* * *

Обаждаш се по телефона от толкова ужасно далече: почти месец. Гласът ти, излизащ от слушалката, опипва леко ухото ми и после се спуска надолу, докосвайки всяка сянка и вдлъбнатина, и всяко слънчево кътче от. Кожата ми! Пропиляната по панаирите. А ти ме поглеждаш с девствените си зеници и. Ме обичаш. И ми говориш, прегръщаш с. Топлината си. Да плача ли? Да бягам. Ли?, да вярвам ли? Събирам картонените палячовци, които ме лъжат, че те няма. Ще ги изгоря. Ще си направя най-веселата клада! Ти не се обади. Така е по-добре за. Никого. Гласът ти, лекият, с най-нежното докосване ще. Ми напомни, че те няма.

* * *

Ще изям всеки миг, който ни разделя. Ще изрежа с ножица пространството, което ме отнема от ръцете ти. Ще изплача цял океан от сълзи, по които ще се понеса в дантелена лодка, докато пусна котва от паяжини в пристана на сърцето ти. Ще намеря хурката, на която да се убода, ябълката, с която да се отровя, обувката, която да захвърля пред вратата ти… И ще чакам да дойдеш да ме спасиш от мен самата. С магия. Ти можеш. Само ти можеш. И никой друг.

* * *

Каза ми, че си ме търсил. Не беше ласкателство, а ме поласка. Извинявай, че дойдох толкова късно, едва сега разбрах, че си се опитвал да ме намериш, едва сега – че съм те чакала. Добре дошъл. Не знам нито дали имам с какво да те нахраня, нито каква храна ти е нужна, дали в моето легло успяваш да си починеш, дали ти е топло, или студено. На всичко ще се науча, най-важното: да те правя щастлив. И ето го чудото! - такъв урок няма, а само вълшебство, магия, божественост... че си ме търсил... че съм те чакала.