автор: kasiana

(фентъзи)

         Алекс Магнум бе изпратил по мобилния си телефон на Имеона само поздрав с песента „Спомени на сърцето” на Amedeo Minghi. Нищо повече.          А може би не беше така. Може би с тази песен той искаше да ù каже нещо. Но какво? Те бяха заедно на яхтата едва от няколко месеца и спомените им бяха свързани единствено със служебни задължения…
         След последното си астрално излитане във времепространството писателката осъзна по вълнуващ начин едно от преражданията си. Невероятно, но тя – Имеона, се оказа монада на Повелителката на небесните коне…Но никой от останалите персонажи в Ритуалната зала на пещерата нямаше нито лицето, нито фигурата на познатите ù от настоящето…Единствено тя беше същата. С изключение на одеждите…
* * *
         Госпожица Раева сплете машинално буйната си коса в дебела плитка като тази на Еспора и, застанала пред огледалото, откри с изненада колко много прилича на нея…
         Мобилният ù телефон отново иззвъня. Баща ù каза, че я очаква на палубата.
         Тя отвори вратата и се озова лице в лице със старши помощник-капитана на AURORA Питър Соларис. Той тъкмо се канеше да натисне бутончето на звънеца.

         - Здравейте, госпожице Раева! Излизате ли? – попита той.
         Тя отвърна на поздрава и отговори само с две думи на въпроса му:
         - Да, Сър.
         - Ще се върнете ли до обед?
         - Не знам... Защо?
         - Защото тогава очаквам на яхтата да пристигне брат ми… и…
         - И какво, Питър? – погледна го тя озадачена.
         - Ами…Исках да ви запозная с него…
         - Не може ли друг път?
         - Той идва много рядко във Венеция…И преди новата ни мисия едва ли ще имам възможност да ви срещна с него, защото, след като се види с Алекс Магнум, с когото са приятели от деца, брат ми ще замине за Ватикана…
         - За Ватикана! – възкликна заинтригувана Имеона.
         - Да. Той работи там.
         - Добре, ще се опитам да убедя татко да се върнем по-рано.

         Двамата се усмихнаха вежливо един на друг и девойката се отправи към палубата, оставяйки зад себе си възхитения поглед на Питър Соларис, който се вълнуваше, познал в нея Повелителката на небесните коне от странния си сън…

* * *
         - Здравей, татко! Защо искаш точно днес да посетим катедралата „Сан Марко”? Доколкото си спомням, ти много пъти по различни поводи си бил в нея…
         - И аз не знам защо…Дàвиде ми предложи да отидем там…
         - Дàвиде ли? Че той пък защо? Няма ли си работа на яхтата?
         Апостол Раев не отговори веднага. Той подаде внимателно ръка на дъщеря си и двамата слязоха по мостика до водното такси, което ги очакваше.
         - Дàвиде има два почивни дни. – каза баща ù след като се настаниха в таксито и то пое курс към площад „Сан Марко” – И навярно е решил да отдели малко от свободното си време на стария археолог
* * *
         Детективът чакаше пред катедралата. Той бе притеснен. Наближаваше десет часа, а професорът още го нямаше. Скоро пасторът щеше да привърши неделната си проповед, след която щеше да започне Конфирмацията, тайнството на католическата църква, в което деца на тринайсет години потвърждават, вече съзнателното си приемане на вярата, в която са покръстени като новородени…
         Дàвиде се чудеше защо не през пролетта, както бе редно, а в средата на август щеше да се извърши конфирмацията. Не разбираше и по каква причина не друг, а точно епископ Марко Соларис, работещ в тайните архиви на Ватикана, ще миропомаже младите хора…

* * *
         Заедно с грижата за Имеона, детективът бе получил и втора, секретна, задача от баща ù. Разплитайки една тайна, Давиде неусетно стигна до Марко Соларис, затова като разбра, че професорът и епископът ще бъдат по едно и също време във Венеция, той реши да ги срещне…Но Апостол Раев закъсняваше… Навярно вече монсеньор Марко Соларис бе започнал миропомазването.
         „Дано професорът дойде поне за снимките пред катедралата” – помисли с надежда детективът.
         И сякаш Бог чу молбата му, защото съзря, че едно водно такси спря в далечината и от него на площада слязоха Имеона и Апостол Раев. Те видяха Дàвиде и забързаха към него. И тъкмо навреме, защото пред катедралата разцъфтяха в белите си рокли девойките, от двете страни на които се наредиха младите кавалери, облечени с бели костюми. В средата застана епископ Марко Соларис, окръжен от родители и близки на миропомазаните...

* * *
         Детективът видя как Апостол Раев неочаквано спря, втренчил поглед в очите на епископа, който също гледаше удивен
лицето на професора… Миг след това Раев прибледня и се олюля до Имеона, която едва успя да го подкрепи да не падне на площада.
         Епископът се отдели от миропомазаните и близките им и се затича към професора. Извади малко шишенце, изпод лявата страна на църковните си одежди, отвори го, сипа в шепата си някаква течност и напръска с нея лицето на Апостол Раев. След това застана зад него, положи дясната си длан на челото му, а лявата в областта на слънчевия сплит и зашепна някакви думи в ухото му…
         Постепенно здравият цвят на лицето на професора се възвърна. Подкрепян все още от епископа, той се обърна към него.
         Двамата се прегърнаха.
         И всеки от тях каза на ухото на другия само една дума.
         Но никой, дори Имеона, която беше на стъпка от тях, не я чу, защото гледаше удивена баща си и епископа, които бяха като две капки вода, отронени от небето в различно време…

Следва