автор: Milvushina

(Приказка за възрастни. Събитията в разказа се случват 25 години след финала на "Паднала от Небето" от раздел Приказки. Началото ѝ можете да намерите ето тук.)

“Животът е сън, от който трябва да се събудим, преди да засънуваме отново.” Амис

- Дами и господа, имам удоволствието да връча наградата за особен принос към развитието на науката на Самюел Барнс! – Аплодисменти. - Самюел Тимъти Барнс е балакавър по физика и магистър по астрофизика от Калифорнийския Университет на Санта Барбара. Защитава дисертация под ръковоството на проф. Кип Торн към Калтек. Има две издадени книги и от три години е професор в катедрата по теоретична физика към КУ Санта Барбара. Член е на Американското Научно Общество. За доказателството си на теорията на С-С-К гравитацията и на модела на цикличната Вселена е носител на наградите Улф за физика, Диксън за наука и Грубер за космология, както и на Медал Алберт Айнщайн. Да приветстваме професор Барнс!

Щом чу името си, Самюел се изправи и тръгна към подиума. По природа беше стеснителен и въпреки честите си публични изяви, се притесняваше, когато трябваше да застане пред голяма аудитория. Той все пак прие наградата с усмивка и пристъпи напред към микрофона. Прочисти гърло и се огледа. Пулсът му се ускори. Няколкостотин чифта очи, принадлежащи на елита на научните среди в САЩ, се взираха в него. Всички очакваха да чуят речта му.

- За мен е изключителна чест да бъда удостоен с тази награда – започна той. Залата притихна. Самюел силно стисна бялата панделка в джоба си. Вторачи се в един празен стол на предните редици и си представи, че там седи неговата Лукса. Усмихваше му се и му кимаше с нетърпение да продължи. Това му даде нужната увереност. – За да не ви отегчавам, ще си позволя лукса да изкажа общи благодарности за приноса на всички колеги и съмишленици без да ги назовавам поименно – с едно-единствено изключение. Искам специално да поздравя съпругата си Кейра, която е съавтор на двете ми книги за Вселената, и ме придружава тук тази вечер. Разбирам, че да си женен за физик теоретик на моменти може да е толкова трудно, колкото да докажеш нова теория за гравитацията. Признателен съм на Кейра, че вече 20 години ме търпи докато в ума си решавам интегрални уравнения на закуска, на вечеря, в колата и дори в спалнята. Благодаря й, че е до мен и ме връща обратно на Земята, когато мислено полетя в дълбокия Космос.

- Когато публикуваме статии в научните журнали, се опитваме да наблегнем на крайната формулировка на тезата си и не пишем за всички остри завои, задънени улици и стотиците нощи на силно кафе, които са ни довели до нея. Считам тази награда за особено лично постижение, а не се намират много подходящи поводи да разкажа как се стигна до нея. Освен това, четирима души вече говориха по същество за предизвикателствата на квантовата механика тази вечер. Опасявам се, че ако отделим и следващите няколко часа за подобно разискване, много от вас ще бъдат изкушени да поглеждат към часовниците си далеч по-често, отколкото позволява приличието.

- Ето защо сега искам да ви разкажа именно за веригата от мисли, идеи и събития, които косвено допринесоха за това да намеря изхода от няколко неразрешени проблема. В интервюта съм споделял, че твърдо реших да се посветя на теоретичната физика след като се запознах с Карл Сейгън при представянето на книгата му “Космос”. Това е само отчасти вярно. Спомняте ли си историята, в която бащата на Алберт Айнщайн му подарил компас на петгодишна възраст? Малкият Айнщайн изключително се впечатлил от това, че без значение къде се намира и как го държи, стрелката на компаса винаги сочела в една посока. И аз имам една такава случка с моя баща, който загина докато бях още малко момче. Една вечер докато седяхме заедно на верандата го попитах кое е най-бързото нещо на света. Светлината, отговори ми той. Не позна, казах аз: най-бърза е мисълта. На светлината й трябват години, а на мисълта й е нужен само един удър на сърцето, за да достигне звездите. Запомних този момент, защото татко се засмя и ме накара да му обещая, че един ден ще пребродя всяко кътче на Космоса. За да скрепим сделката, той ми подари фенерчето си. Още го пазя.

- Не мога да се похваля с особени постижения в гимназията, но може би нямаше да съм тук днес, ако там не бях срещнал една много скъпа моя приятелка. С нея обичахме да се крием в короната на високото дърво до дома ми и да разговаряме за Бог, за смисъла на живота и за Вселената. Не съм виждал приятелката си почти от 25 години, но до края на дните си няма да забравя последните й думи към мен: “може би. Възможно е. Всичко е възможно, ако вярваш.” Мисля, че станах учен, за да запълня празнината, която остави отсъствието й в живота ми. Изпитвах крайна потребност да открия един логичен, смислен и организиран свят, какъвто ми го предлагаха математиката и физиката.

- Вече бях във втората си година в УКСБ, когато започнах да се опасявам, че никога няма да се случи. Не само науката, но и животът ни като цяло са изпълнени с противоречиви теории и въпроси без отговори. Всеки дял от физиката, която изучавах, представляваше по едно малко парче от огромен пъзел. Всеки елемент беше неразривно свързан със съседите си и те със своите, но сам по себе си бе нищо. Тогава разбрах, че няма да ми е достатъчно да познавам елементите на пъзела като петте си пръста. Имах нужда да видя цялостната картина и превърнах това в смисъла на живота си.

- Познати са ни четирите фундаментални сили: слабо взаимодействие, силно взаимодействие, електромагнетизъм и гравитационно привличане. По времето, когато започнах работа по дисертацията си, Стандартният модел във физиката, който включва първите три, вече отдавна беше утвърден и разработен, за което Глашоу, Салам и Уайнберг бяха удостоени с Нобелова награда през 1979. Стандартният модел, обаче, не предлагаше една цялостна теория, защото изключваше гравитацията. Един от най-големите проблеми на теоретичната физика в последните десетилетия беше именно хармонизирането на Общата теория на относителността, която обяснява гравитацията, с квантова механика. Теории не липсваха, но нито една от тях не беше задоволителна или предлагаше адекватни доказателства.

- Ключът към разрешаването на проблема беше твърдата ми увереност, че отговор има и е въпрос на време и на воля да бъде открит. Вярвах го, следователно беше възможно. Седем години работих по теорията си, но големият пробив дойде една нощ дълго след като съпругата ми си беше легнала. По онова време държах в кабинета си пет бели дъски, като на двете в ляво изписвах уравнения от квантовата механика, а на двете вдясно – изводите от класическата физика. В средата от векове стоеше един-единствен въпросителен знак. Въпреки че пиех шесто поредно кафе, умората трайно започваше да взима превес над мен. За хиляден път мърморех и разсъждавах, че не мога да изгладя противоречията и да обединя теориите си в един общ модел.

- Тогава в съзнанието ми изплува спомена за нещо, което преживях още докато работех по следдипломната си квалификация при проф. Торн. Моята скъпа приятелка от гимназията стоеше до мен пред същите тези бели дъски, а аз й разказвах за затруднението си по повод на спорните идеи, които ми хрумваха. Тя се засмя и ми каза: „противоречията не съществуват в реалността! Нито в цялост, нито отчасти.” Бях на ръба на изтощението след денонощия непрекъсната работа и почти никакъв сън. Очите ми се затваряха, а изписаното пред мен започна да подскача и да се слива. Като развалена плоча в главата ми се въртеше мисълта, че за да намерим решение на стар проблем, трябва да допуснем наглед несъвместимото и да открием цялостно нов подход. Тогава го видях пред себе си, съвсем ясно както никога досега: уравнението, което започваше от най-крайната точка на най-лявата дъска, преминаваше като непрекъсната линия през всичките други дъски и се връщаше там, откъдето беше започнало. Представих си го като гирлянда, която моите човешки сетива възприемаха като плосък образ, но всъщност беше не просто три-, а многоизмерна. Тогава осъзнах, че всички теории за квантовата гравитация, които така разпалено първо предлагахме, а после опровергавахме с екипа от Калтек не си противоречат, а всъщност са като фасети на диамант – хвърлящи различни отблясъци, но елементи на едно цяло.

- Не бива да оставате с впечатление, че един-единствен момент на прозрение ми е бил достатъчен, за да се събудя на следващия ден с напълно изградена теория. Важното е, че в онзи момент аз повярвах, че вероятно или не, това е възможно. Отне ми още три години къртовски труд, за да я оформя и развия до вида, в който беше публикувана. Това също беше един нелек процес, а аз също като Макс Планк живеех с убеждението, че е въпрос на време експериментаторите да открият доказателства, които ще оборят теорията ми. Вместо това те я бетонираха. Очакванията ми бяха в немалка степен продиктувани от факта, че нашето – човешкото - съзнание се бори да отхвърли всяка теза, която е извън обхвата му, особено ако тя не изглежда в хармония с вече установените от него принципи и закони.

- Въпреки че теорията на С-С-К гравитацията беше революционна сама по себе си, тя не ме удовлетворяваше напълно. Въпреки че бях приел откриването на модела като лично предизвикателство, дълбоко в себе си продължавах да разсъждавам върху изводите, които произтичаха от него. Започнах да се занимавам с физика, защото имах нужда да открия цялостната картина на пъзела. Рамката и основните фигури в средата вече бяха наредени, но пейзажът зад тях все още липсваше.

- В личен план силно се вълнувах какво означава откритието ми от философска гледна точка. Християнската традиция диктува, че човекът е сътворен от Бог по Негов образ и подобие, а науката обяснява вида ни с милиони години на еволюция. Тези две тези на пръв поглед са напълно несъвместими, но в реалността противоречия не съществуват, нито в цялост, нито отчасти. Вече ви разказах, че този постулат го формулира моята приятелка, с която все разговаряхме за философия. Веднъж тя ме попита дали вярвам, че имам душа. Разбира се, отговорих й. А как изглежда тя, беше следващият й въпрос. Стъписах се. Как може да се опише нещо, което не се вижда, не се чува, нито може да се измери? Въпреки че не мога да представя доказателство – а за един учен няма нищо по-важно - аз твърдо вярвам, че представлявам не просто съвкупност от клетките изграждащи тялото ми, а имам и душа.

- Възможно е религия и наука да бъдат обединени, ако допуснем, че Вселената е нещо по-цялостно от “прах и газ – милиарди по милиарди звезди”. Ако галактиките в нея наподобим на клетките в човешкото тяло, защото Бог да не бъде нейната душа? Не можем ли да мислим за нея като за всеобхватна, жива единица, която се ражда, преминава през детство, зрялост, старост и смърт? Именно това ми помогна да се насоча към един от изводите, които можеха да бъдат направени от Теорията за С-С-К гравитацията. Вселената е циклична. Тя не просто започва и завършва със сингулярност, те са едно и също нещо.

- С потвърждаването на тези две теории, намерено разрешение на някои въпроси, но много от старите остават, а двойно повече бяха отворени на нов ред. Колкото повече научаваме, толкова повече искаме да знаем. Човешкият ум не спира да търси отговори в стремежа си да зърне голямата, цялостната картина, от която той е само миниатюрен елемент. Не мога да не се питам какви ли ще бъдат научните факти в бъдещето, който днес ни се струват само научна фантастика? Докато имаме вяра, е възможно. Всичко е възможно.

Самюел стисна бялата панделка в джоба си и замълча.
Залата избухна в аплодисменти, но очите му бяха вторачени в празния стол до подиума, къдетоседеше неговата Лукса и му се усмихваше.

------

Самюел и Кейра се прибраха в дома си в Санта Барбара късно вечерта на следващия ден. Децата им вече спяха. Освободиха детегледачката и веднага след като тя си тръгна, се качиха заедно в спалнята. Докато Кейра сваляше грима си, Сами взе бърз душ. Когато излезе от банята, той я намери седнала на тоалетката пред огледалото. Опитваше се да свали роклята си, но ципът заяждаше.

- Дай да погледна – каза Самюел. – Хванал е малко от плата. Нека ти помогна. Изправи се.

Кейра стана, а той свали ципа без да бърза. Роклята се плъзна по тялото й и бавно се свлече на пода. Самюел огледа Кейра в огледалото от глава до пети. Тя носеше само сутиен, бикини и черни чорапи, които стигаха до средата на бедрата й.

Застанал зад нея, без да сваля очи от отражението им, Самюел целуна рамото на жена си, а тя му се усмихна широко в отговор. Окуражен, той нежно я прегърна, а ръцете му зашариха по тялото й. Въпреки трите си бременности и че вече наближаваше четиридесетте, коремът на Кейра беше все така плосък, а гърдите – стегнати и твърди. Тя наведе глава настрани, за да открие врата си, а Самюел го покри с целувки. Дясната му ръка се плъзна отпред под дантелените й бикини. Кейра въздъхна дълбоко. Беше топла и много влажна.

- Вчера благодарих ли ти достатъчно за приноса ти към науката? – каза Самюел в ухото й. Внимателно следеше всяко движение и мимика на Кейра в огледалото. Пръстите му се раздвижиха. Тя простена и се сгръчи, но той я държеше здраво през кръста с другата си ръка.

- Не си... спомням... в момента... – отговори Кейра на пресекулки. Палецът му неуморно я галеше между краката. – Но можеш да ми благодариш колкото искаш точно сега.

------

Самюел се събуди рано на другата сутрин. Кейра, чисто гола под завивките, спеше кротко до него. Лявото й бедро се подаваше навън и той не пропусна да го погали преди да го завие отново. Изкушаваше се да пъхне глава под одеалото и да започне да целува гърдите й, но реши вместо това да я остави да се наспи. Притегли я по-близо до себе си, а Кейра в просъница се сгуши в него.

Един тънък кичур коса беше паднал върху носа й и крайчето му подскачаше равномерно с дишането й. Самюел внимателно го отметна и го приглади зад ухото й. Кейра бавно отвори очи. Погледите им се кръстосаха.
- Заспивай – прошепна й.

Вместо отново да затвори очи, Кейра непокорно поклати глава. Самюел леко прокара пръсти по гърба й и отпусна ръка на хълбока й. Не сваляше очи от нейните.
- Желая те – каза той без заобикалки.
Кейра се ухили и го целуна.

------

Кейра отпусна глава на рамото на съпруга си и се сгуши в него.
- Толкова ми е хубаво. Никак не ми се става.
- А защо трябва да бързаме? Още е рано. Децата ще спят поне до девет.
- Ще ти направя закуска. – Кейра отметна завивката. – Не си ли гладен?
Самюел улови ръката й и я спря:

- Недей. Аз ще отида. Ще приготвя кафе, нещо за хапване и ще донеса всичко тук. Какво мислиш за една закуска в леглото?
- Наистина ли? – Очите на Кейра светнаха. – Звучи чудесно, Сами.

Той я целуна по челото и стана от леглото. Наметна се с домашния си халат, събра бельото, което беше останало разхвърлено по пода от предната вечер и го прибра в коша за пране.

- Ще се върна бързо. Не мърдай оттам и не се обличай още.
Той й намигна. Кейра се закикоти като момиченце и също му намигна в отговор. Самюел слезе сам в кухнята и сложи вода за кафето. Усмихваше се широко. От месеци не бяха прекарвали толкова добре заедно. Той много обичаше жена си и двамата си пасваха чудесно в леглото, но напоследък все не му оставаше достатъчно време за нея. Мислеше да я изненада като резервира хотелска стая в Биг Сур с изглед към океана за следващия уикенд. Толкова щеше да е хубаво да избягат и да останат насаме дори само за няколко дни. Самюел вече си представяше как взимат заедно вана, а после вечерят на свещи и се отдават на взаимни ласки.

Той наля кафето в две порцеланови чаши, а във втората добави сметана и три бучки захар, както го пиеше Кейра. Пъхна филийките в тостера и докато ги чакаше да се опекат, изцеди сока на няколко портокала. Щеше да занесе всичко в спалнята, да закусят в леглото и може би отново да правят любов. Само като си помислеше за съблазнителните извивки на Кейра и желанието се събуждаше в него. Чувстваше се късметлия. Много от приятелите им му завиждаха за щастливия брак и за хубавата жена. Имаше защо.

Филийките изскочиха от тостера. Самюел ги извади и ги сложи на подноса заедно с приборите, сиренето и кафето. В центъра постави цветчето от мушкато, което скъса от саксията на прозореца. Коланът на халата му се развърза – беше напълно гол под него. Самюел небрежно го затегна с ведра усмивка на уста и пое нагоре по стълбите с подноса в ръце.

Внезапно ярка светлина като светкавица проблясна в градината зад гърба му. Самюел рязко извърна глава назад.

Подносът се изпъзна от ръцете му и падна с трясък на земята. Самюел дори не погледна към счупените чаши и чинии преди се втурне надолу към градината.

СЛЕДВА ПРОДЪЛЖЕНИЕ

-----------------

Споменатите учени, учебни заведения, случки и открития са съвсем реални. Изключение правят именно двете откритията, което в разказа приписвам на Сами. Редица учени са се посветили в разработването на теории за „квантовата гравитация”, които обединяват квантовата механика с основите на относителността, но такава все още не е утвърдена. Моето силно убеждение е, че физиците, които успеят да постигнат това, не само ще станат Нобелови лауреати, а и ще достигнат по слава Aйнщайн.