автор: Izabella

Надолу, надолу,
по стълбите на душата,
Толкова сенчесто,
и така невероятно,
и се страхувам,
и се омагьосвам.
Навътре, навътре в сърцето,
в тъмните,
недокосвани кътчета.
И не смея
дори да помисля вече,
че повече никога
не ще бъда същата.
Надолу, надолу към мислите.
навътре, навътре в страха.
Дълбоко, дълбоко по дланите,
по нишките на невроните,
нямо крещя - и какво,
и как ще ме обичаш,
когато се променя?!
Ще ме обичаш ли,
ако вече не съм същата?
Ще ме обичаш ли,
ако ме боли?
Ще ме обичаш ли,
ако не покажа своято обожание?
Ще ме обичаш ли,
ако съм обсебена от теб?
Ще те обичам ли,
ако не мога да покажа слабостта си?
Ще те обичам ли,
ако не смея да ти открия моя страх?
Ако не мога да намеря думите на любовта,
защото сега не знам как да повярвам в тях.
Обич ли е,
ако те искам неуместно?
Ако устните ти ме подлудяват?
Обич ли е,
ако днес лицето на любовта,
днес е като непокорна буря?
Обич ли е,
ако до основи те разруша?
Нежност ли е,
ако не мога да не те сънувам?
Огън ли е,
ако не мога за теб да страдам?
Дъжд ли е,
ако не мога страстта да изгася?
Тъжно ли е,
ако от тебе бягам?
Смешно ли е,
ако след теб вървя?
Много ли е,
от теб да се създавам?
Малко ли е,
от болката да се родя?