автор: YouNeedLobotomy

- Ти си жалък. Ти си най-отвратителното нещо. Повръща ми се от теб.
Ани плюеше буквите в отвращение. Не можеше да говори членорзаделно от яд.
- Защото съм искрен поне със себе си. Единственото положително качество, което притежаваше, беше че е богата. Всичи тук знаем, че беше тъпа кучка. Вече завещанието е написано, затова не мога да схвана защо позата продължава - отговори й Джон. Всички останали седяха в неловко мълчание.
От една страна Джон беше прав. Основното положително свойство на баба беше наследството й. От друга страна, какъв беше смисълът да накърняваме паметта й? Така или иначе беше мъртва.
- Жената правеше всичко за нас.
- Единственото, което правеше, е че ни пращаше пари. И единствената причина да го прави беше за да може да се държи надменно.
- Как е забогатяла? - Тери ме попита тихо.
- Омъжила се е за някакъв богаташ. Била е много красива като млада. Нека се махаме от тук. Не искам да присъствам на това.
***
Не искам да звуча цинично, но цинизмът ми ме кара да обичам баба поне малко. Може би най-доброто, което може да направи един родител за децата си, е да им даде пари и да не им се бърка повече. Може би и тя го е виждала така.
А и за нея е било крайно неудобно след като сина й и дъщеря й умряха. Беше загубила половината си живот в неуспешен брак и досадно чакане да погребе богатия си мъж, за да се освободи с парите му. А сега се очакваше да загуби останалото в гледане на внуци. Тя обичаше да си играе на жертвоготовна, но имаше още толкова много роли, които обичаше. Може би просто е пресметнала, че няма на какво толкова да ни научи.

Имението беше огромна сграда, заобиколена от гора.
Архитектурата не беше впечатляваща. Приличаше на голяма къща. Стените бяха олющени. Миришеше на отминала епоха. Ако роднините ми не бяха тук, мястото дори щеше да е романтично.
Това беше най-много петия път, в който идвах през живота си.
Представих си как аз и Тери живеем на такова място. Може би цялата му мистичност би ме накарала да изглеждам силен.
- Дали ще е твърде грубо, ако сутринта си остана в стаята?
Прекрасно! Трябва да сдържа радостта си. Колкото по-малко ме вижда пред роднините ми, толкова по-добре ще се чувствам.
- Не искам да обидя никого, но знам какво си мислят. И не мога да ги спра да си го мислят, но ако не съм около тях, няма да ме натоварват толкова.
- Естествено! Няма никакъв проблем. Ще ти донеса закуската тук. Но какво мислиш, че си мислят? – попитах.
Прехапа долната си устна.
- Че те използвам.
- Можеш ли да ги обвиняваш за това? - може би да оставя темата би било мъдро, но устата ми се оказа по-бърза от разсъдъка.
- Не. Навярно и аз бих го мислела, ако не знаех какво е в главата ми.
- Какво е в главата ти? - забели очи притъпено, все едно отговорът на въпроса беше ясен. Наистина ли вярваше, че съм толкова тъп да мисля, че ме обича?
- Черепна кутия. Може ли да не отивам при тях утре?
- Разбира се. Няма проблеми.
Завивките бяха толкова тежки, че ни смачкваха. И аз я гушках под тях докато заспахме. Беше прекрасно.

***
- БРАТЧЕДЕ! - Ани тропаше на вратата.
Тери ме погледна сънено и преглътна. Сънена изглеждаше като играчка. Беше толкова сладка.
- Какво има?
- Излез. Трябва да говорим.
Облякох се набързо, а Ани се разтропа, за да ме забърза още повече.
- Не е нужно да се контиш. Запозната съм, че не си красавец.
Отворих вратата.
- Какво има? - Ани погледна към леглото. Тери се правеше на заспала.
- Не тук. Това засяга само семейството.
Заведеме зад някакъв ъгъл.
- Днес дойде някаква жена. Каза, че адвокатът се е свързал с нея да го чака в имението. Възможно е да ни е роднина. Прилича на баба.
- Още един човек?
- По-притеснително е от това. Единственият човек от нашето семейство, с когото се свърза адвокатът, е Джон. Възможно е да не сме споменати изобщо.
Още не можех да се уплаша. Но знаех, че ще дойде. Страхът лазеше бавно по невроните ми, за да ме стегне в хватката си.
***
Тери:

Тиха музика изпълваше съзнанието ми. Беше от онези редки моменти на полусън. Мислех си, че никога няма да успея да ги изпитам пак, но сега го изпитвах. И не исках да свършва. Контролирах всяка мисъл и чувства в съзнанието си. И всичко беше в мир.
- Артър?
СПЯ ЛИ!? МОГА ДА СЕ ЗАКЪЛНА, ЧЕ СЪМ ДОСТАТЪЧНО БУДНА, ЗА ДА НЕ ХАЛЮЦИНИРАМ?!
Изправих се.
- Артър? Как, как си тук? - това е кошмар. Ще се събудя след секунди. - Жив ли си? - посегнах да го пипна, но той се дръпна и се усмихна.
-Нещо такова.