автор: kristi

Завиждам си за времето – небе в картината,
за лятото, за пълните ми нощи;
за слънчевия дъх на глината по сипея,
която ваех и разказвах я, и исках още.

Завиждам си за белега – душа по стръмното,
съблечена в най-дръзкото й случване;
за кладенците със очакване препълнени
след набезите на избликналите ручеи.

Завиждам си, че с Утре мъдрата ми вечност
заплиташе чорапи и пуловери,
с които да дарува разпнатия грешник,
изплакал като птица не летяла, в клоните.

Сега какво?
Завръщам се по нишката на паяка
към тъжния рефрен на спомен за начало.
Да се превърна в треволяче твърде рано е,
да се изливам водопадно, закъсняла съм.