автор: barona_36

Морето не дойде. И всичко бе
по-предвидимо и от вик на гларус.
Завеси спусна плиткото небе.
Разрина вятър дюните със ярост.

На дните ми прозрачното серкме
изгни и от илюзии се скъса.
Току останал с Господ насаме
полирах звездни прибори до късно.

И шепа миди омаломощен
свих на вързопче в ризката си лятна.
Морето дава, колкото си ще,
но винаги е с разписка обратна.

Сега, дори от восък дваж по-жълт,
на този бряг, из нищото загледан,
подобно пилигрим вися, дошъл
дотук на поклонение последно.