... и тъкмо бях забъркал нес кафе
и вече палех първата цигарка,
не щеш ли – във палто от кадифе
премина ти край пейката във парка.
Каквато бе замислена, реших,
(пък и на приказки не съм отворен),
че по-добре да ти напиша стих,
отколкото да седнем да бърборим.
Развържа ли торбата със лъжи,
какво ще стане – нямаш си идея.
А ти – прекрасна! – просто продължи
във есента – по меката алея.
Защо ли ме отмина ти? Защо
на рамото ми пак не кацна пиле?
И дълго гледах твоето палто –
един, летящ през листопада, прилеп.
А после седнах в кръчмата – и пих
от спомена за твоите парфюми.
И тъй не ти написах онзи стих,
за който просто вече нямах думи.