автор: severianin

Аз знам,
косата ми ще стане сребърна
– един ден – той не е далеч – ще стане –
и всяка сутрин ще се чупи гребена
във гъстото везмо на филиграна.

Но днес косата ми е просто сива,
а сивото е някак по-сурово.
Не казвайте, че сиво ми отива –
косата ми сега е от олово.

Оловни – устните, довчера топли,
езикът – от олово.
И клепачите...
С такъв език и песните са вопли,
усмивката с такива устни – плач е.

Дали тежат пътеките изминати,
дали са дните ми като олово,
или превивам рамо под годините,
или тежи излъганото слово?

Не знам!
Но късно вечер в тъмнината,
в безсънните си мисли беззащитен,
се моля някак си да продължа нататък
с това олово тежко на плещите си.

И знам – косата ми ще стане сребърна,
усмивката, клепачите – ще станат!
И нека сутрин да се чупи гребена
сред гъстото везмо на филиграна.

Душата също сребърна ще свети –
ефирна, филигранна, чиста, нова,
ще се целуват с нея ветровете...

Но днес е сива.
И тежи като олово.