автор: Albatros

Бях седнал в парка на квартал „Толстой”
и си четях на припечето Гогол.
И изведнъж – не щеш ли, Боже мой! –
в миг зърнах аз костюмчето ти строго.

От водката е – рекох, – ти си луд!
Абсурд е тя да тръгне толкоз рано.
Защо ти беше този "Абсолют"?
И томчето със Димчо Дебелянов?

Не можеше ли снощи с нея ти
да седнеш в градската библиотека?
– Чети бре, Пенчо! Пенчо бре, чети! –
да каже тя с усмивката си лека.

По-сам от Хилендарския монах,
надвесен върху тайната си книга,
да тъне твоят ден в тонажи прах –
ведно със теб – пресипнала авлига?

А ти – какво? Пи на квадрат по "Пи" –
и, сетне – като свърши абсолюта,
в квартал „Толстой” – под градските липи
без нея в листопада се залута.

По-тих и от квартален идиот,
из локвите зашляпал по пантофи,
в делириум по нея – цял живот! –
ти ще крещиш безумните си строфи.

Ще те намерят в някой следващ век
из някоя Галактика нечута –
пиян и тъжен австралопитек
със томчето на Гогол върху скута.