автор: Boryana

През есенни, засънени гори,
през пътища с неслучени посоки,
през полуистинни полулъжи,
предзимно днес със тебе си говоря.

И питам: Колко струва онзи страх,
комуто позволи да те обсеби,
когато във избягал звук на смях,
ти труп на обич всяка нощ погребваш?

Разбираш ли… Обичам есента,
но скоро цветовете ще са мъртви.
И бяла пустош в бяла тишина
обречено в очите ще засъхне.

Не ми е романтично… И дори
словата ми са някак уморени.
Дано ме чуеш. Само миг, преди
снегът стени да вдигне покрай мене

Но ти не чу… Прокъсано небе
над тъмните ти светове се спусна.
А любовта, със мъдрост на дете,
ръцете ни погали… и ги пусна.