автор: mamontovo_dyrvo

Беше топло. Много топло. От ранни зори слънцето напичаше и неговите животворни лъчи се блъскаха в красивите капители накацали върху колоните, които опасваха съдилището на Пилат Понтийски, укротяваха се очаровани, сгушваха се там и подчертаваха красивите им релефи. От както управляваше Юдея, всяка сутрин прокураторът се любуваше на играта на светлината и сенките.
Чак след това се заемаше със задълженията си. Нито за миг не беше преставал да служи вярно на своя император Тиберий и бавно и методично прекрояваше тази провинция по римски модел.Това той правеше с жестокост и гнет, убийства без съд и системен тормоз над всички прослойки от населението. И успяваше да постигне своето. Само с едно не можеше да се справи - с религиозните възгледи на евреите, нещо, което ги правеше трудни за управление. И неговите предшественици не бяха успели. Не можаха да накарат фарисеите, представителите на най-голямата и мощна партия в Юдея, да се поклонят пред статуите на римските богове и дори наказаннието им не беше смърт, а само глоба. И си спомняше често за думите на един римски военоначалник, който влязъл в храма Соломонов за да граби злато и руши статуи на богове. Когато видял, че храмът бил напълно празен, възкликнал:”Как да надвиеш народ, чийто бог е невидим?”
Да, евреите бяха труден народ. И днес на площада пред съда се беше събрала многобройна тълпа - мъже и жени. Облечени в дълги роби в пастелни цветове – сиви, бежови, зеленикави, керемидени и какви ли не още, едри мъжаги, с навити чалми на главите, за да ги предпазват от жупелните лъчи на слънцето, или по-издържливите, гологлави, с кожени превръзки на челата, стиснали тояги, криви и чепати, вързопи и чували, нервно потропваха с обутите си в сандали крака по настилката от едри дялани камъни. Жените, в прости рокли, с тюрбани, с подобни на фереджета шалове, с разни кожени украшения на врата или прости гривни по ръцете, някои само преметнали кърпи на главите си, колкото да скрият косите си, оживено бъбреха, като подкрепяха думите си с бурно размахване на торби, кратуни и гърнета, празни или пълни с нещо си. Във въздуха витаеше напрежение. Всички говореха възбудено, нервно, високо, за Варава, за бунтовника Исус от Назарет, за смърт, за разбойници - все старховити и опасни неща. Между людете бяха плъзнали като черни влечуги с червени епитрахили на гърдите фарисеите, които смесени със свещеници в раса, с жълти, свилено бродирани нагръдници и с нахлупени черни калимявки и була, спускащи се до кръста им, гълчаха заедно с тълпата и я насъскваха какво да крещи. И тя съскаше, викаше и ревеше за смърт, за смърт и за смърт.
Съдът се намираше зад дебел каменен зид, около метър и четиридесет висок. Вътре се влизаше през дървена, решетъчна врата от дебели, патинирани от времето дъски. Пред двете и крила, безмълвни, в пълно бойно снаряжение, с червени щитове с герба на Тиберий върху тях, кожени ризници, метални шлемове и наушници, с мечове в ножниците и копия с остри, отразяващи слънчевите лъчи върхове, стояха двама римски войника, които охраняваха достъпа до съда. Без тяхно благоволение никой не можеше да се промъкне вътре.. Зад оградата самият съд се извисяваше на петнадесет-двадесет стъпала над площада, беше ограден с дървени парапети, майсторски изработени от нечии сръчни ръце. На около пет метра от най-високото стъпало, беше поставен дъбов изящен трон, отговарящ на високия ранг на владетеля. Върху него величествено се беше разположил римският управител на провинция Юдея Пилат Понтийски. Лицето му беше мрачно, прорязано от бръчки, беше без шлем, бръснатата му глава лъщеше на слънцето, широките му рамене стояха изправено и неподвижно, здравите му мускулести ръце потръпваха под привидно спокойствие, ризница от дебела, кафява кожа опасваше мощните му гърди.
Пилат вдигна ръка. Войниците на входа се отдръпнаха, пропуснаха охраната с Исус и разбойника Варава и грубо спряха тълпата да не ги последва вътре.
-Варава, Варава! Да живее! - изрева тълпата въодушевено и нестройно.
По лицето на обвинения в опит за бунт и убийство разбойник гадно премина нещо като усмивка. Какво лице имаше само този човек, ако въобще можеше да се нарече така това изчадие. Булдогообразна, обрасла с къса брада челюст, с яки скули, с огромен белег, който разделяше лицето му диагонално на две неравни половини и го изкривяваше в отвратителна гримаса. Развалени зъби жълтееха между устните му, толкова тънки, че създаваха впечатление че липсват.. А погледът му... Погледът му зверски гореше, дива злоба бликаше от него и, ако тя можеше да се превърне в топлинна енергия, всичко, което срещнеше по пътя си, моментално би сублимирало. Едри гърди, огромни ръце, нисък и набит, той приличаше на всичко друго, но не и на човешко същество.. И тълпата го искаше жив, вместо да го разкъса собственоръчно и да отърве Юдея веднъж завинаги от него.
-Варава! Да живее, помилвай го! – неистово крещяха мъже и жени в един глас - Варава!
Днес Синедриона беше представил на Пилат двама подсъдими. Единият, Варава, разбойник извършил множество грабежи, убийства, бунтувал хората срещу законните порядки в провинцията, която той управляваше и другият, кротък, с благ поглед и одухотворено лице, човек от Назарет, на име Исус. Тези хора бяха осъдени от върховния духовник на Юдея Йосиф Кайяфа на смърт за подстрекателство към бунт. Синедриона настояваше за бърза смъртна присъда на клетника Исус. Бърза и незабавна, те не можеха да изпълняват смъртни присъди без потвърждението на прокуратора.
Пилат беше разпитал странника и не беше открил никаква вина в действията му. Беше го пратил при Ирод, но и там не беше открита вина. И пак беше тук.
Беше върховният религиозен празник на евреите Пасха и, в духа на традициите, владетелят на Юдея трябваше да помилва един затворник. И разярената тълпа искаше неистово това да бъде изчадието Варава, който стоеше едва сдържайки злобата в себе си. Пилат ясно разбираше, че тълпата е манипулирана от хората на Кайяфа и моралът му се бунтуваше срещу това да помилва виновния и да прати на смърт невинния, но мощните викове „разпни го”, „смърт”, „на кръста престъпнка” изригваха като отровна лава от гърлата на манипулираното простолюдие. Гневът на тълпата и опасността от обжалване пред императора събудиха у него политическото му мислене и той реши да отстъпи.
И обяви помилването на Варава. Мощно одобрение заля площада, ликуващи викове, одобрително боботене! „Да живее!”- разтърстваше въздуха. Ухилен, разбойникът вдигна високо окованите си ръце, грубо блъсна войника до себе си и и му ги подаде, за да му махнат веригите. И пак ги вдигна , свободни и победоносно размахващи се, тъпчейки оковите, вече захвърлени в краката му. Затича се, ритна вратата, изблъска войниците и потъна в прегръдките на тълпата, която беше достигнала върха на радостта си. Жените плачеха от умиление! Какво падение на духа!
Това се повтори два пъти. Режисьорът не хареса първия дубъл, не се разбра защо. Вторият беше сполучлив и последва почивка. Кратка, но почивка. Статистите, които изобразяваха тълпата, фарисеите и свещениците се юрнаха към ограждащия ги „блу бокс” за да потърсят малко хлад от оскъдната му сенчица, но въпреки изумрудения му зелен цвят, не изпитаха сериозно облекчение. Старият, леко накуцващ фарисей не се добра дори до част от сянката. А изгаряше в чернито си расо и стегнатото със скрит ластик към главата му було. Колегите му свещеници поне имаха калимявки под черните си пищимали, което малко ги изолираше от пека на силното слънце. Минаха организторите и раздадоха вода, гореща като минерална пикня. Но и това беше по-добре от нищо.
В съдилището, след крясък от някъде „амбрелаааа” бяха донесени огромни чадъри, които образуваха плътна сянка над Пилат, Христос, Кайяфа и другите библейски актьори. Водата им беше ледена, отдалече си личаха капчиците прохлада, а специално Исус пиеше портокалов сок, май и той леден. Фарисеят преглътна горещото недоразумение и демонстративно хвърли пластмасовата чаша, гледайки как организаторката навежда дебелия си задник, за да я вдигне. После подло и се извини...Фарисейска му работа...Само че му беше горещо, много горещо, прогнозата беше тридесет и шест градуса на сянка. Колко ли беше в Йерусалим? Господ знае...ама с портокалов сок в ръка, какво му пукаше...
Исус допи чашата си, помощник режисьорът обяви начало и тълпата бавно се раположи по местата си, съгласно мизансцена. Фарисеят също се завлече до своето. Е, не съвсем точно. Той беше „старо куче”, знаеше, че за да е по-дълго на снимачната площадка не трябва да се мярка пред зъркела на камерата. Колкото по-далече от нея, толкова по-често те викат за снимки. А тридесетте кинта на ден хич не му бяха излишни. Особено в условията на икономическа криза. Клишето го накара да се усмихне, ама май доста горчиво...Или поне така го отбеляза в съзнанието си. В съдилището Пилат взимаше съдбовното решение, ето осъждаше Исус на смърт, като обезпечаваше политическото си спокойствие, Йосиф Кайяфа се хилеше удовлетворено, ревеше доволно и тълпата, дъртия фарисей също викаше одобрително с гръб към камерата. Чувстваше се като изпратен с машината на времето. Естествено, след като знаеше какво ще стане. Ей сега ще донесат легена, онзи, бръснатоглавия Пилат ще си измие ръцете, защото традицията на евреите е такава, ще им прехвърли вината, те щяха да я приемат. Така и стана, машината на времето е голяма работа, чувстваше се като властелин. Тази игра му хрумна случайно, все едно само той беше върнат през времевата бариера.Тъпата тълпа не знаеше, че това е божият син, ала той знаеше всичко. Знаеше, че ще възкръсне, ще донесе нова религия на хората, знаеше какво ще се говори за Ирод-детеубиеца, за Пилат, знаеше за „Джизъс Крайст суперстар”... Сравняваше рок операта с филма, тананикаше любимата си ария на Кайяфа, и така се забавляваше, времето минаваше по-леко с неговата машина...Само с жегата се бореше трудно, върху покритата му с черно було глава можеше да се изпържи омлет, установи след пипане той. Болките в краката също го мъчеха. А и това лошо предчувствие...Даааа, не се излъга.
Когато двамата яки гарда на Синедриона, в черни одежди под ризниците от тежки метални плочки, умело състарени от някой художник, островърхи метални шлемове и препасани мечове на кръста заизвеждаха Христос към затвора и, когато режисьорът с плешивото кубе, дългата плитка и смъкнатия задник, обяви, че сцената трябва да бъде изпълнена по-хард, докато се пречи на гардовете и Джизъса да преминат, настъпиха проблемите. Тълпата нещо криво ли разбра, тъпа ли беше, садо-мазо ли беше, та и се печеше толкова на слънцето, но нещо определено и стана. Някави лумпени помислиха, че хард значи да бият бога си. И го заблъскаха с юмруци, съвсем не на шега по главата. И по някоя тояга в добавка...Режисьорът крещеше чрез преводача, да не бият Христос, но изглежада това не стигаше до явно липсващите мозъчни гънки на садистите. На всичкото отгоре хардлайнерите, започнаха да удрят и Кайяфа и напразно им се обясняваше, че той е от техния отбор. Пълна анархия...Седми път извеждаха божия син, „блу бокса” не пускаше вече никаква сенчица, амбрелите покриваха Спасителя с портокалов сок в ръка, гардовете изнемогваха в металните си саркофази, а тъпчовците, няколко млади копелдака, се забавляваха...На слънце беше сигурно над четиридест и пет градуса. И само гореща вода от време на време.
Фарисеят, стар-не стар, вече имаше план. Не му се пържеше повече, машината на времето нещо не идваше да го прибере и трябваше да вземе нещата в свои ръце. След седмия несполучлив дубъл христовите гардове връщаха божия син на изходната позиция за поредната чаша портокалов сок, а той разтъркваше ударената си глава. Белобрадия дръпна единия гард.
-Коце, спри! Не става така, седем пъти... Да свършваме!
-Какво да направим, бай Миро. И ние изгоряхме, пипни, да го носим ли? Спукаха го от бой, но го удрят отзад, не виждаме,,,
Ризниците им бяха горещи като пещ за пица.
-Слушайте, обърнете се леко. А така... Ей тоя, дългия, с бежовата чалма. Той го удря като Бъд Спенсър по главата. Два – три удара, отгоре, като с чук, много бързо. До него, с кожената препаска на куфалницата, той го налага с тоягата, докато го стига.. От дясно няма удари, само блъскат яко, ама Крум да си отваря очите. Значи, копеле, преди да ги задминеш, тайно ги елиминираш, ти знаеш, с някакъв скрит тупаник. Аз се заемам с една кикимора, дето удря попа зад вас с една кратуна. Давайте смело, за какво сте такива яки билдери. Разбийте ги тъпанарите, разбрахме ли се?
-Кей, татенце, да свършваме бързо - ухили се Коцето и заразтрива големия си като боздуган юмрук.
И пак амбрели, сокове, вода с лед и жупел за простолюдието...
-Екшън – изрева помощник режисьора. И билдерите помъкнаха уплашено озъртащата се Супер звезда...Тълпата се блъскаше, ревеше, сочеше по римски образец с палци надолу, размахваше криваци, кратуни и стомни, ръгаше грубо гардовете, доста естествено се получаваше хард сцената, поне според дъртото копеле. Конфликтната точка бързо се приближаваше Камерите улавяха всичко, операторът напрегнато се взираше в окуляра, тъничко ручейче солена пот се стичаше към лявото му око, което не забеляза, а значи и камерата също, резкия саблен удар на гарда в далака на „биещия богове”. Той смъкна юмрука си, хлъцна, рязко залитна като шибнат от гюле и държейки се за удареното място се блъсна в оня със тоягата, която пък се заби право в дясното му око. Не бойте се, окото му не изтече, само посиня, ама хак му е, ще се печем тука, това да не е плаж, я...Пък и Джизъса ще удря, тъпнята смотана...
Отдясно неочаквано, се случи нещо подобно. Десния лакът на Крум светкавично сложи на един редкобрад фарисей прякора „Зайо Байо”, превръщайки горната му устна в заешка. После се разбра, че на всяко минаване, фарисейчето го щипело по задника, било от другия тротоар момчето. Като жена щипел, синки чак му оставил. Заек -мераклия...Щом процесията отмина, една подла кучка, заплюла си Кайяфа като обществен враг номер едно, замахна с голяма, празна кратуна, но зина учудено, когато блок а ла Брус Лий направи така, че кратуната, съгласно закона на Нютон за действието и противодействието да се върне и да се блъсне мощно в нейната собствена. Понечи да каже нещо, но замръзна удивено чувайки как фарисея изсъска змийски:
-Млък вещице, ниедна!
-Бютифул - изврещя на английски и май същото и на иврит режисьорът. Да бе, забравих да кажа, филма беше еврейски. В този миг сякаш полъхът на есенен вятър погали опечената тиква на фарисея. Планът беше успял. Вероятно щяха да приключат. И една вълна на задоволство го обзе, защото беше и петък, утре ще се почива, а и в неделя също. И защото след малко, шефката на кастинг агенцията му беше обещала да му плати, на ръка, без да чака чак до вторник.
-Приключихме - обяви помощникът от българска страна - преобличайте се! Приятен уикенд!
Всички се залюшкаха като патки към изхода на площада, между червените, напечени от слънцето колони... Под амбрелите, вече с ледена бира в ръце, бавно се събираха апостолите. В средата Христос, до него Юда, със зелен кен се приближаваше и набития като скала Свети Петър...за другите фарисейчето не знаеше кой - кой апостол е. Даааа..Явната вечеря...
Закуцука към изхода...пуста дискова херния, но няма как, трябва да се живее. Почти никой не беше на мястото си тук, с изключение на разните студентчета, дошли да докарат нещо допълнително, освен паричките от мама и тате, които не достигаха никога и някои пенсинери, превърнали се в постоянно присъствие в Киноцентъра. Произвежданите от него мебели не се продаваха по време на рецесията и така и той се беше превърнал в статист. Фарисеят стигна до гардероба, изчака на малката опашка и влезе вътре. Когато излезе, беше вече дъртия хипар, с кърпа като на Уили Нелсън върху белокосата си тиква, с разръфаните си дънкови бермуди, с пилешкия крак и надписа ‘”правете любов, а не война” на гърба на елека си, избелял от пране. Вмъкна се в служебния фургон уж да пита нещо, а когато се показа отново. джобът му, левият му джоб беше приятно издут. Тръгна си и в този миг нещо ледено се залепи за рамото му. Обърна се и видя Исус, Спасителят, да му подава един изпотен „Хайнекен”, примамливо зелен и свеж. Беше ухилен до уши! Благодари му на английски за жеста, чукнаха се и отпиха по няколко големи глътки, а течността засъска по дългия път през хранопровода му. Приближи се и Юда, също с бира. Исус от Назарет му заломоти нещо на иврит, след което Юда вдигна кутийката си за наздравица
Сърцето на беловласия хипар се изпълни с едно благоденствие и то не поради една, а поради цели три причини. Първо, той беше спасил Спасителя! Вече явно му беше навик да спасява спасители, преди четиредесет години беше спасил от удавяне един пиян спасител на плажа на Златни пясъци. Ама този беше шефа им...Второ. Второ, ами той пиеше бира със самия Спасител. Кой друг го беше правил до сега? Никой...А и да го е правил някой, не се е върнал да каже. Подаде телефона на Юда, който ги снима прегърнати с Джизъс Крайст с хайнекени в ръце.. Хехехехе! Щеше да взриви Фейса с тази снимка. С Юда не се снима. И третото беше, че в джоба му шумоляха сто и петдесет сребърника, за пет снимачни дни по тридесет на ден. Толкова, за колкото тая гад отдясно беше продал Божия син. Погледна Юда с неприязън, допиха си бирата. и се сбогуваха, като се прегърнаха по някакъв еврейски обичай. Христос го целуна. Постара се това да не направи и Юда, въпреки, че наоколо не се въртяха служители на Синедриона или на ДС. Поне не видимо.
След сбогуването тръгна към спирката и след малко се качи на машината на времето, номер шестдесет и четири, която го понесе от Киноцентъра към реалния свят. Когато влезе в отсека, със задоволство отбеляза, че не е час пик, дупчи едва забележимо билета си, за да го оправи с плюнка после, и се загледа през прозореца. Филмовата лента се завъртя...Такаааа...Тази седмица осъдихме Христос, съживихме Лазар, бяхме на рожден ден на Ирод, пет пълни дни.
Я сега да видим нататъъък. Другата седмица...Май пак пет дни. Дано като разпъваме Христос да не застудее, че тая Голгота, на ония открит полигон в Сливница! Като статист от тълпата, с тия сандалкииии, ще псувиса от студ..И после нещо друго казаха, да, бичуване, това онова - пет дни. Ама това са последните снимки. Екипът заминава в Йордания, две седмици по пустините и разни селца със схлупени къщурки без липи отпред и край на филма. Благодаря ти, господи за тези снимки, благодаря ти. Миро се прекръсти с искрена благодарност под учудения взор на шестимата пътници около него.
После почваше снимки в някакъв турски фантастичен ли, та фентъзи сериал ли...Сто и двадесет серии. Васето го беше уредил, старо приятелче, още от гимназията. Ако стои далеч от камерата, може да изкара няколко месеца, а защо не и година, размечта се хипарския фарисей. Благодаря ти и за това, господи! Абе, ами в турската продукция...На кой щеше да благодари? Хе-хе-хе! Няма страшно, бог е един, мина му през акъла.
Машината на времето се спускаше надолу, по булевард „ България”, все по близо до неговия дом..
Мислите му се завъртяха около „тъпканите” с мангизи джобове. Сто и петдесет. Добреее Двадест и четири за нет и сателит, двадесет и осем за телефон, къде тридесет и два и стотинки май за тока, трябва да понамали готвенето, повече суха храна, яйцата искат ток и чорбиците също, двадест и пет на Ники от партера, заемите трябва да се връщат, за да се взима пак, когато потрябва. Другите за малко мръвка, наденица, сиренце и хлебец. Ааааа! И яйчица, ток не ток, холестерол, не холестерол, обичаше ги. Ще остане май и за една голяма бира, сю-перррр!
Другата седмица няма да има сметки за плащане, парното беше бойкотирано, два бона и половина близо дължеше, малко за илачи, ама малко... И щеше да покани Муца на кафе пред народния театър. Муца беше фейсбук гаджето му, четиридест годишна юбавица, бомбастична отпред, страшнаааа! Доли Партън на младини!!! То беше ясно, че ще послушат симфонията „Скърцането на матрака” в си бемол мажор, в негов аранжимент. Вече две седмици правеха разни упражнения пред камерите на скайпа. А кафето беше за да позалъжат моралните си притеснения. Малко ухажване, демек.. Е, благодаря ти и за това, господи! Пък и нали сме вече приятели...
Неусетно дойде спирката му. Миро слезе в релността, наплюнчи билета, докато дойде трамвая хартията изсъхна, леко го дупна от другия край и когато слезе пред хипера, вече беше спестил два кинта. Не бе, два сребърника....Мина през щандовете и касите...
След като благодари на Ники за заема и сложи продуктчетата в хладилника, хвърли на бюрото последните зърна от шареното дървено сметало под формата на осем звонкови левчета, които сребристо затракаха върху буковия плот. Включи компа и отвори бирата. Ссссс... Наряза хамбургския салам „народен” на едри басамаци в едно чинийче, от сервиз за чай. Докато загрее старото съоръжение, глътна набързо бонуса, направо от двулитровата кафява бутилка.
„Хелоу, пиле шарено” - натрака на клавиатурата.- „как е драгоценното ти тяло”?
Отсреща запулсира едно ярко червено сърце...
Нова глътка бира повдигна още малко тонуса на фарисея с хипарско сърце. Посегна и напъха в устата си и бонуса от салама. Бавно задъвка, втренчен в осемте омлимпийски кръгчета до мишката. Комбинацията салам – пиво погали приятно вкусовите му рецептори.
„Хубав е животът”- помисли си фарисейски фарисеят - „само държавата...ама и тя...ееее...малко е шибана, ама като има за салам...
„Осанна, осанна, сана сана хей ...” разнесе се от колонките на компа.